Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Спря се пред една каменна къща, която отчаяно се нуждаеше от ремонт. Хоросанът, използван при градежа, беше много слаб и вече се ронеше и падаше. В дупките бе проникнала слана и някои от камъните се напукваха. Ако се оставеше така за още една зима, щетите щяха да са много по-лоши. Том реши да предупреди собственика за това.

Наземният вход представляваше широка арка. Дървената врата бе отворена и до нея седеше занаятчия с чук в дясната ръка и шило, малък метален инструмент с остър връх, в лявата. Дялаше сложен модел дървено седло, поставено на скамейката пред него. Отзад се виждаха складирани дървения и кожи, а едно момче измиташе стърготините.

— Добър ти ден, майстор сарачо — поздрави Том.

Сарачът го погледна, прецени го като човек, който сам може да си направи седло ако му потрябва и кимна сухо.

— Аз съм строител — продължи Том. — Виждам, че ти трябват услугите ми.

— Че защо?

— Хоросанът ти се рони, камъните се пукат и къщата ти няма да издържи още една зима.

Сарачът поклати глава.

— В тоя град е пълно със зидари. Защо да наемам чужденец?

— Е, добре. — Том се обърна. — Бог да е с теб.

— Дано — отвърна сарачът.

— Невъзпитан човек — измърмори му Агнес, докато се отдалечаваха.

Улицата ги отведе на пазарище. Тук, сред половин акър море от кал, селяци от околностите разменяха малкото излишъци от месо или зърно, мляко или яйца, които им бяха останали, за неща, които им трябваха, а не можеха да си направят сами — грънци, плугове, въжета и сол. Пазарищата обикновено бяха пъстри и доста шумни. Пълно беше с добродушни пазарлъци, закачливо съперничество между съседни сергии, евтини сладкиши за децата, менестрел понякога или група улични акробати, или пък някой окуцял войник с приказки за източни пустини и диви орди сарацини. Направилите добра сделка често се поддаваха на изкушението да отпразнуват и похарчваха печалбата за силен ейл, тъй че по пладне винаги имаше шумна врява. Други губеха пенитата си на зарове и това водеше до свади. Но сега, в този мокър предобед, след като годишната реколта бе разпродадена или складирана, пазарът беше затихнал. Прогизнали от дъжда селяни кротко се пазаряха с продавачите по сергиите и всички бързаха да се приберат у дома край горящата камина.

Том и семейството му си пробиваха път през унилата тълпа, без да обръщат внимание на вялите подвиквания на продавача на наденици и точиларя. Почти бяха стигнали до другия край на пазара, когато строителят видя прасето си.

Беше толкова изненадан, че отначало не можа да повярва на очите си. После Агнес изсъска:

— Том! Виж! — И той разбра, че и тя го е видяла.

Нямаше съмнение: познаваше прасето си толкова добре, колкото познаваше Алфред или Марта. Бе притиснато в здравата хватка на мъж с червендалестото лице и едрата снага на човек, който яде толкова месо, колкото му трябва, че и още отгоре — касапин, несъмнено. Том и Агнес се спряха и се вторачиха в него, а тъй като преграждаха пътя му, нямаше как да не ги забележи.

— Е? — рече той, озадачен от зяпналите им погледи и нетърпелив да ги подмине.

Мълчанието бе нарушено от Марта.

— Това е нашето прасе! — извика момичето възбудено.

— Точно така — каза Том и изгледа навъсено касапина.

За миг мъжът срещу тях се озърна плахо и строителят разбра, че знае, че прасето е крадено. Но той им отвърна:

— Току-що платих петдесет пенса за него, с което вече е мое.

— Прасето не е на тоя, на който си дал парите си, тъй че не може да го продава. Явно затова си го взел толкова евтино. От кого го купи?

— Селянин.

— Познаваш ли го?

— Не. Слушай, аз съм касапин при гарнизона. Не мога да накарам всеки селяк, който продава прасе или крава, да доведе дванайсет души, които да се закълнат, че животното за продан е негово.

Мъжът се завъртя настрана да си тръгне, но Том го хвана за рамото и го задържа. За миг касапинът като че се ядоса, но после осъзна, че ако се въвлече в свада, щеше да му се наложи да пусне прасето, а ако някой от семейството на Том успееше да го хване, везните щяха да се обърнат и тогава той трябваше да доказва собственост. Затова се сдържа и рече:

— Ако искаш да предявиш обвинение, иди при шерифа.

Том го премисли набързо и го отхвърли. Нямаше никакво доказателство.

— Как изглеждаше той? Човекът, който ти продаде моето прасе?

Касапинът се заозърта крадливо.

— Като всеки друг.

— Държеше ли устата си покрита?

— Сега като си помисля, май да.

— Той беше престъпник. Криел е осакатяване — каза Том с горчивина. — Предполагам, че не си помислил за това.