Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Озоваха се в малък параклис със сводест таван и прозорец в другия край над олтара. Близо до входа, зад високо писалище седеше свещеник и пишеше бързо върху свитък тънък пергамент. Той вдигна глава.

— Къде е майстор Джон? — попита Том отривисто.

— Във вестиария — отвърна свещеникът и кимна към една врата в страничната стена.

Том не помоли за разрешение да се види с майстора. Прецени, че ако се държи все едно, че знаят за него, щеше да си спести дългото чакане. Прекоси параклиса на две крачки и влезе във вестиария.

Представляваше малка четвъртита зала, осветена от много свещи. По-голямата част от пода беше заета от плитка пясъчна площадка. Финият пясък бе загладен съвършено с линеал. В помещението имаше двама мъже. Хвърлиха поглед към влезлия Том, след което отново насочиха вниманието си надолу. Епископът, сбръчкан старец с лъскави черни очи, рисуваше по пясъка с наострена клечка. Майсторът, облечен в кожена престилка, го наблюдаваше търпеливо със скептично изражение на лицето.

Том зачака смълчан и притеснен. Трябваше да направи добро впечатление, да е вежлив, но не и раболепен и да покаже знанието си, но без да се самоизтъква. Един майстор занаятчия държеше подчинените му да са не само изпълнителни, но и вещи. Знаеше добре това от опита си в наемането на работници.

Епископ Роджър скицираше двуетажна сграда с големи прозорци от трите страни. Беше добър чертожник, нахвърляше прави линии и точни прави ъгли. Рисуваше разрез и страничен изглед на сградата. Том веднага прецени, че това никога няма да бъде построено.

Епископът приключи и заяви:

— Ето това е.

Джон се обърна към Том.

— Е, кажете?

Том отвърна все едно е разбрал, че го питат за мнението му по скицата.

— Не може да имате толкова големи прозорци в приземие.

Епископът го погледна раздразнено:

— Писалищно помещение е, не приземие.

— Все едно, ще се срути.

— Той е прав — съгласи се Джон.

— Но трябва да имат светлина, на която да пишат.

Джон сви рамене и се обърна към Том.

— Кой сте вие?

— Казвам се Том и съм зидар.

— Досетих се за това. Какво ви води насам?

— Търся си работа. — Том затаи дъх.

Джон веднага поклати глава.

— Не мога да ви наема.

Сърцето на строителя се сви. Искаше му се да завърти пети и да си тръгне, но изчака вежливо да чуе причините.

— Тук строим от десет години — продължи майсторът. — Повечето зидари имат къщи в града. Вече сме към края и имам повече зидари на обекта, отколкото всъщност ми трябват.

Том разбра, че е безнадеждно, но попита:

— А палатът?

— Същото — отвърна Джон. — На него използвам хората, които са ми в повече. Ако не беше това и другите замъци на епископ Роджър, щях вече да освобождавам зидари.

Том кимна. Със сдържан тон, стараейки се да не прозвучи отчаяно, попита:

— Да сте чувал за работа някъде?

— По-рано тази година строяха в манастира в Шафтсбъри. Може би още работят. На един ден път е оттук.

— Благодаря. — Том се обърна да си тръгне.

— Съжалявам — подвикна след него Джон. — Изглеждате добър човек.

Том излезе, без да отвърне. Чувстваше се отпаднал духом. Беше се обнадеждил твърде рано, но нищо необичайно нямаше в това да ти откажат. Само че възможността отново да работи на катедрала го беше възбудила. Сега сигурно щеше да се наложи да се хване на строежа на някоя скучна градска стена или на грозната къща на дребен бижутер.

Изправи рамене, докато крачеше обратно през двора на замъка към чакащите го Агнес и Марта. Изобщо не издаде разочарованието си пред нея. Винаги се стараеше да създаде впечатлението, че всичко е наред, че държи положението под контрол и че не е толкова страшно ако няма работа тук, защото е сигурен, че ще се намери нещо в съседния град или в по-следващия. Знаеше, че ако покаже някакво притеснение, Агнес щеше да го подтикне да намери място, където да уседнат. А не искаше да направи това, освен в някой град с катедрала за строеж.

— Тук няма нищо за мен — каза й той. — Хайде да си ходим.

Изглеждаше оклюмала.

— Човек би си рекъл, че при катедрала и палат все трябва да се намери място за още един зидар.

— Двете сгради са почти довършени — обясни Том. — Имат повече хора, отколкото им трябват.

Семейството прехвърли подвижния мост и отново се вля в гъстата човешка гмеж по улиците на града. Бяха влезли в Солсбъри през източната порта, а щяха да го напуснат през западната, защото оттам се отиваше за Шафстбъри. Том зави надясно и ги поведе през частта от града, която още не бяха видели.