Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

По склона, който водеше към портата, застигнаха волска талига, която караше товар камъни. За Том това бе обнадеждаващ знак. Коларят се беше огънал зад грубото дървено возило и буташе с рамо да помогне на двата вола, които пристъпяха педя по педя нагоре по хълма. Строителят видя в това възможност да завърже приятелство. Кимна на Алфред и двамата опряха рамене в колата, за да помогнат.

Грамадните дървени колелета затрополиха по гредите на моста, прострян над огромния сух ров. Изкопът беше внушителен. Изкопаването на рова и изхвърлянето на цялата тая пръст, за да се оформи градската стена, трябваше да е отнело труда на стотици мъже, прецени Том. Много по-голяма работа и от изкопаването основите на катедрала. Мостът над изкопа заскърца и запращя под тежестта на колата и двете грамадни животни, които я теглеха.

След това склонът се изравни и с приближаването към портата колата тръгна по-леко. Коларят се изправи. Том и Алфред последваха примера му.

— Благодаря ви от все сърце — рече коларят.

— За какво са тези камъни? — запита го строителят.

— За новата катедрала.

— Нова? Чух, че само разширявали старата.

Коларят кимна.

— Тъй говореха, ама допреди десет години. Но вече е повече ново, отколкото старо.

Още една добра новина.

— Кой е майсторът строител?

— Джон от Шафтсбъри, обаче повечето планове са на епископ Роджър.

Това беше нормално. Епископите рядко оставяха строителите сами да си вършат работата. Един от проблемите на майстора строител бе нуждата често да охлажда трескавото въображение на духовниците и да налага някои практични ограничения на волните им фантазии. Но този, който наемаше хората, щеше да е Джон от Шафтсбъри.

Коларят кимна към торбата с инструменти на Том.

— Зидар, а?

— Да. Търся работа.

— Може и да си намериш — отвърна равнодушно коларят. — Ако не на катедралата, то поне на замъка.

— А кой управлява замъка?

— Същият Роджър е и епископ, и кастелан.

Разбира се, помисли си Том. Беше чувал за могъщия Роджър от Солсбъри, близък на краля откакто го помнеха.

Преминаха през портите и навлязоха в града. Беше толкова претъпкан с постройки, хора и животни, че кръглите му крепостни стени сякаш бяха готови да се пръснат и да се сурнат в рова. Дървените къщи търкаха рамо една в друга, наблъскани като зяпачи около бесилка. И най-малкото парче земя се използваше за нещо. На едно място, където две къщи ограждаха уличка помежду си, някой беше издигнал и една наполовина по-малка, без прозорци, защото цялата й фасада бе заета от вратата. Където мястото бе прекалено тясно дори за колиба, щеше да е заето от сергия за продажба на ейл, хляб или ябълки. Ако дори за това не достигаше, щеше да има конюшня, кочина, сметище или каца с вода.

Освен това бе и шумно. Дъждът едва приглушаваше врявата от занаятчийските дюкяни, виковете на хвалещите стоката си продавачи, хората, които се поздравяваха, пазаряха или караха, цвиленето на животните, лаят и боричкането на уличните псета.

Марта извика, за да надмогне глъчката:

— На какво мирише толкова лошо?

Том се усмихна. Не беше стъпвала в град от две години.

— Това е миризмата на хората, момичето ми.

Улицата бе съвсем малко по-широка от волската кола, но коларят нямаше да остави животните си да спрат от страх, че после няма да успее да ги подкара. Заудря ги с камшика, без да обръща внимание на препятствията и воловете мудно си запробиваха път през множеството, избутвайки безразборно настрана било рицар на бойния му кон, било горянин с лък, дебел монах на конче, войници и просяци, стопанки и улични курви. Колата застигна един стар овчар, който се мъчеше да задържи на куп малкото си стадо. Трябваше да е пазарен ден, прецени Том. Докато ги подминаваше, една от овцете се вмъкна през отворената врата в една пивница и след миг цялото стадо се изсипа в сградата, заблея в паника и заобръща маси, столове и кани с ейл.

Земята под краката им беше море от кал и смет. Строителят разбираше от стичането на дъжд по покрив и можеше да сметне ширината на канавката, нужна за отвеждането му. Веднага разбра, че всичката вода, която се излива от покривите в тази част от града, се оттича точно през тази улица. При лоша буря, прецени той, на човек щеше да му трябва лодка, за да пресече от другата страна.

С приближаването им към замъка на билото на хълма, улицата се разшири. Тук имаше каменни къщи и една-две от тях се нуждаеха от малък ремонт. Бяха на майстори занаятчии и търговци, с дюкяни и складове по наземните етажи и с жилища — по горните. С опитно око Том гледаше какво е изложено за продан и прецени, че градът е процъфтяващ. Всеки се нуждаеше от ножове и гърнета, но само заможни хора купуваха извезани шалове, украсени колани и сребърни токи.