Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Том и семейството му ходиха от Солсбъри до Шафтсбъри, а оттам до Шиърборн, Уелс, Бат, Бристол, Глостър, Оксфорд, Уолингфорд и Уиндзор. Навсякъде огньовете под навесите горяха, църковните дворове и стените на замъците кънтяха от песента на желязо и камък, а майсторите строители тъкмяха малките си точни модели на сводове и куполи с умелите си ръце, облечени във вълнени ръкавици без пръсти. Някои майстори бяха сприхави, резки и груби; други поглеждаха тъжно измършавелите деца на Том и бременната му жена и говореха кротко и съжалително. Но всички казваха едно и също: Не, няма работа за теб тука.

Когато можеха се осланяха на гостоприемството на манастирите, където пътниците винаги можеха да получат нещо за ядене и място за преспиване — изрично само за една нощ. Когато боровинките узряха по храстите, преживяваха с тях дни наред като птиците. В гората Агнес можеше да разпали огън под желязното котле и да свари овесена каша. Но все пак през повечето време се налагаше да купуват хляб от хлебари и осолена херинга от рибари, или да ядат в кръчми и гостилници, което бе по-скъпо, отколкото сами да си готвят храната, тъй че парите им неизбежно се стапяха.

Марта по рождение си беше слабичка, но още повече изтъня. Алфред продължаваше да се източва като бурен, израснал в плитка почва и ставаше длъгнест. Агнес се хранеше оскъдно, но бебето, което растеше в нея, беше лакомо и Том виждаше как я мъчи гладът. Понякога й нареждаше строго да яде повече и тогава желязната й воля се огъваше под властта на мъжа й и нероденото й дете. Все пък не стана пълна и зачервена като при другите си бременности. По-скоро изглеждаше мършава, въпреки издутия й корем, подобно на страдащо от недояждане дете.

Откакто напуснаха Солсбъри, бяха извървели три четвърти от един голям кръг, а към края на годината се озоваха отново в големия лес, простиращ се от Уиндзор до Саутхемптън. Бяха се запътили за Уинчестър. Том беше продал зидарските си инструменти и от тези пари бяха похарчили само няколко пенса. Щеше да се наложи да заеме инструменти или парите, с които да си ги купи, щом си намереше работа. Ако това не станеше в Уинчестър, не знаеше какво ще прави. В родното си градче имаше братя, но то бе на север, няколко седмици път, а семейството щеше да измре от глад много преди да стигнат дотам. Агнес беше единствено дете и родителите й бяха умрели. Земеделска работа нямаше посред зимата. Агнес сигурно щеше да може да докара по някое пени като слугиня в кухнята на богата къща в Уинчестър. Ясно беше, че не може да бъхти повече по пътищата, защото времето й наближаваше.

Но Уинчестър беше на три дни път, а те бяха гладни сега. Вече нямаха боровинки, наблизо нямаше никакъв манастир, а на Агнес не й беше останал повече овес в котлето, което носеше на гърба си. Предната нощ бяха заменили един нож за самун ръжен хляб, четири купи супа без месо в нея и място да пренощуват край огъня в една селска колиба. Оттогава не бяха виждали село. Но към края на следобеда Том видя вдигащ се над дърветата пушек и по него намериха дома на самотен лесничей от кралската горска стража. Той им даде торба ряпа в замяна на брадвичката на строителя.

Бяха се отдалечили само на три мили, когато Агнес каза, че е твърде уморена и не може да върви повече. Том изкопа малка яма за огнище с помощта на похабена дървена лопата — едно от малкото сечива, които им бяха останали, защото никой не искаше да я купи. Децата събраха клони и баща им разпали огъня, след което взе котлето и отиде да потърси поток. Донесе ледена вода и постави съда край огъня. Агнес наряза няколко репи. Марта събра кестените, нападали от дървото и майка й й показа как да ги обели и да стрие меките вътрешности на грубо брашно, за да сгъсти супата от ряпа. Том прати Алфред да събере още дърва, а сам той взе една пръчка и тръгна да мушка в сухата шума, надявайки се да намери някой спящ зимния си сън таралеж или катерица, за да ги сложи в супата. Не извади късмет.

Седна до Агнес, докато мракът падаше и супата къкреше край огъня.

— Останала ли ни е малко сол?

Тя поклати глава.

— Ядем каша без сол вече от няколко седмици. Не си ли забелязал?

— Не.

— Гладът е най-добрата подправка.

— Е, от нея имаме много. — Изведнъж се почувства ужасно уморен. Усещаше смазващото бреме на струпалите се разочарования от последните няколко месеца и не можеше повече да се прави на смел. Промълви със съкрушен глас: — Какво се обърка, Агнес?

— Всичко — отвърна тя. — Нямаше работа миналата зима. Получи работа пролетта. После дъщерята на графа отмени брака, а лорд Уилям прекрати строежа на къщата. После решихме да останем и да работим на жътвата, а това беше грешка.