Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Том се озърна към поляната. Алфред и Марта все още спяха. Джак бе отишъл при тях и ги зяпаше с глупавия си поглед.

— Защо не?

— Не знам… Просто си мисля, че може би ще е по-разумно да се изчака.

— Но синът ти ще им каже.

Тя поклати глава.

— Той видя свещеника, но не мисля, че се е досетил за останалото.

— Добре. Ако знаех, че си наблизо, можеше да спасиш Агнес.

Елън отново поклати глава и тъмната й коса заигра около лицето й.

— Нищо друго не можеше да бъде сторено, освен жената да се стопли, а ти направи това. Когато една жена кърви отвътре или спира и тя се оправя, или не спира и умира. — В очите на Том се появиха сълзи и Елън добави: — Съжалявам.

Той кимна мълчаливо.

— Но живите трябва да се погрижат за живите. А ти имаш нужда от храна и ново наметало — добави тя и стана.

Събудиха децата. Том им каза, че бебето е живо и здраво, че Елън и Джак са видели един свещеник да го носи и че той и Елън ще отидат по-късно да потърсят свещеника, но първо Елън ще им даде храна. Приеха спокойно изумителната новина — вече нищо не можеше да ги стъписа. Самият Том беше не по-малко объркан. Животът се движеше твърде шеметно, за да може да възприеме всички промени. Все едно, че беше на гърба на бягащ кон: всичко ставаше толкова бързо, че нямаше време да реагира на събитията и единственото, което можеше да направи, бе да стъпва здраво и да опази разума си. Агнес беше родила в мразовитата нощ и бебето като по чудо бе дошло на тоя свят здраво. Всичко изглеждаше наред, а след това Агнес, душата на живота му, бе издъхнала от загубата на кръв в ръцете му и той си беше изгубил ума. Бебето беше обречено и изоставено като мъртво. След това се бяха опитали да го намерят и не успяха. После Елън се бе появила и Том я беше взел за ангел и се беше любил с нея като в сън, и тя му каза, че бебето е живо и е добре. Нямаше ли животът малко поне да поспре, за да му позволи да премисли над всички тези ужасни събития?

Том винаги беше допускал, че избягалите от закона скитници живеят окаяно, но нищо окаяно нямаше в Елън и той се зачуди как ли щеше да изглежда домът й. Тя ги поведе, криволичейки между дърветата. Нямаше никаква пътека, но Елън нито веднъж не се поколеба, докато прегазваше през потоци, провираше се под ниски клони, прехвърляше някое замръзнало блато, гъсти храсти или огромен дънер на паднал дъб. Накрая тръгна към гъсталак от калина и сякаш изчезна. Том продължи след нея и противно на очакването си видя тясна пътечка, лъкатушеща през храстите. Клоните на калината се сплетоха над главата му и докато следваше жената, се озова в полумрак. Спря се, докато очите му се приспособят и постепенно осъзна, че се намира в пещера.

Въздухът вътре бе топъл. Пред него, в огнище от плоски камъни, грееше огън. Димът отиваше право нагоре — някъде имаше естествен отдушник. От двете му страни висяха животински кожи, вълча и сърнешка, закрепени на стените на пещерата с дървени клинове. Пушен бут от сърна се люлееше от покрива над главата му. Видя ръчно скован сандък, пълен с киселици, свещи от натопена в тръстика лой по скалните издатини и суха слама на пода. Край огъня имаше котле за готвене, също като в най-обикновен селски дом и ако се съдеше по миризмата, пълно със същото сготвено, каквото можеше да яде всеки друг — зеленчуци, сварени с кокали с месо и билки. Том беше смаян. Тук цареше повече уют, отколкото в домовете на много крепостни селяци.

Зад огнището бяха проснати два тюфлека, съшити от сърнешка кожа и натъпкани може би с тръстика, а върху всеки от тях лежаха грижливо навити вълчи кожи. Елън и Джак явно спяха там, с огъня между тях и входа на пещерата. В дъното имаше внушителна колекция от оръжия и ловни принадлежности: лък, стрели, мрежи, примки за зайци, няколко остри ками, грижливо изработено дървено копие със заострен и втвърден на огъня връх и сред всички тези примитивни вещи — три книги. Том се слиса: никога не беше виждал книги в къща , камо ли в пещера. Мястото на книгите бе в църквата.

Джак взе една дървена купа, бръкна в котлето и започна да пие. Алфред и Марта го загледаха с гладни очи. Елън го погледна извинително и рече:

— Джак, когато има гости, първо даваме храна на тях, преди да ядем.

Момчето я зяпна озадачено.

— Защо?

— Защото така е възпитано. Дай на децата от готвеното.

Джак не изглеждаше убеден, но се подчини на майка си. Елън сипа от супата и на Том. Той седна на пода и отпи. Имаше вкус на месо и го стопли отвътре. Тя загърна раменете му с кожа. След като я изгълта, загреба с пръсти от зеленчуците и месото. От седмици не беше вкусвал месо. Приличаше на патешко — сигурно ударена от Джак с камъни и прашка птица.