Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

— Да — отвърна Филип. Имаше чувството, че това ще реши нещо.

Абат Питър хвана двете деца за ръцете и ги поведе през стаята към тялото на баща им. Коленичи и взе дясната ръка на Филип в своята.

— Сега ще ти покажа как. — Поднесе ръката му над лицето на татко му, но изведнъж Филип се уплаши да докосне баща си, защото тялото изглеждаше толкова странно и бледо, отпуснато и грозно наранено, че той издърпа дланта си. После се озърна с тревога към абат Питър — мъж, на когото никой не се опълчваше — но абатът като че ли не му беше ядосан. — Хайде — каза той кротко и отново взе ръката на Филип. Този път момчето не се възпротиви. Задържал показалеца на Филип между палеца и показалеца си, монахът накара момчето да докосне клепача на баща си и да го смъкне надолу, докато покрие страховито взряната нагоре очна ябълка. После абатът пусна ръката му и каза: — Затвори другото му око. — Този път, без чужда помощ, Филип се пресегна, докосна клепача на баща си и го затвори. И се почувства по-добре.

— А сега ще склопим ли и очите на мама? — попита абат Питър.

— Да.

Коленичиха до тялото й. Абатът изтри с ръкава си кръвта от лицето й.

— Ами Франсис? — попита Филип.

— Може би и той трябва да помогне.

— Направи като мен, Франсис — промълви Филип на братчето си. — Затвори очите на мама както аз ги затворих на тате, за да може да спи.

— Те заспали ли са? — попита Франсис.

— Не, но все едно , че са заспали — каза Филип уверено. — Тъй че очите й трябва да са затворени.

— Добре тогава — отвърна Франсис и без колебание протегна пълничката си ръка, и грижливо затвори очите на майка си.

А после абатът ги вдигна и двамата, по един под всяка мишница, и без да погледне повече двамата войници ги изнесе от къщата и ги носи по целия път нагоре по стръмната пътека на склона, до убежището на манастира.

Нахрани ги в манастирската магерница. След това, за да не се залисат с мислите си, им каза да помогнат на готвача в приготвянето на вечерята за монасите. На другия ден ги взе да видят телата на родителите си, измити, облечени, с почистени рани, закърпени и отчасти покрити, в ковчезите един до друг в кораба на църквата. Там бяха и няколко техни близки, защото не всички от селото се бяха добрали навреме до манастира, за да се спасят от нашественическата армия. Абат Питър ги заведе на погребението и се постара да видят как свалиха двата ковчега в общия им гроб. Когато Филип заплака, заплака и Франсис. Някой им изшътка да замълчат, но абат Питър рече:

— Оставете ги да си поплачат.

Чак след това, когато вече бяха приели в сърцата си, че родителите им наистина си бяха отишли и никога вече нямаше да се върнат, той най-сетне им заговори за бъдещето.

Сред близките им нямаше нито едно семейство, което да е оцеляло цялото: или бащата, или майката бяха убити. Нямаше роднини, които да се погрижат за момчетата. Така оставаха две възможности. Можеха да бъдат дадени или продадени дори на някой стопанин, който да ги използва за робски труд докато пораснеха големи и силни, за да избягат. Или можеха да бъдат вречени на Господа.

Не беше нещо необичайно малки момчета да влязат в манастир. Обичайната възраст бе около единайсет години, а най-ниската граница — около пет, защото монасите не умееха да се оправят с гледане на бебета. Понякога момчетата бяха сираци, понякога бяха загубили само единия родител, а понякога родителите им имаха твърде много синове. Обикновено семейството даваше заедно с детето някое сериозно дарение на манастира — ферма, църква и дори цяло село. В случаи на най-окаяна бедност дарението можеше да се заобиколи. Бащата на Филип обаче бе оставил скромна планинска ферма, тъй че случаят с момчетата не беше благотворителност. Абат Питър предложи манастирът да вземе момчетата и фермата. Оцелелите им близки се съгласиха, а уговорката бе утвърдена от принца на Гуинед, Гръфид ап Кинън, който временно бе унизен, но не напълно свален от власт от завоевателната армия на крал Хенри, убила и бащата на Филип.

Абатът знаеше много за скръбта, но въпреки цялата си житейска мъдрост се оказа неподготвен за онова, което стана с Филип. Около година по-късно, когато скръбта вече изглеждаше отшумяла и двете момчета се бяха нагодили към манастирския живот, Филип бе обзет от някаква непреклонна ярост. Условията в обителта на хълма не бяха толкова лоши, че да оправдаят гнева му: имаше храна, дрехи и огън в спалнята зиме, и дори малко обич и привързаност, а строгата дисциплина и монотонните ритуали поне внасяха ред и стабилност. Но момчето започна да се държи все едно, че е несправедливо затворено. Не се подчиняваше на заповеди, подронваше авторитета на монашеските служители по всякакъв повод, крадеше храна, чупеше яйца, пускаше коне, присмиваше се на недъгавите и обиждаше по-старите братя. Единственото оскърбление, пред което се сдържаше, бе светотатството и заради това абатът му прощаваше всичко останало. Една Коледа той се вгледа назад към изминалите дванайсет месеца и си даде сметка, че за цялата година не беше прекарал и една нощ в килията за наказание.