Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Изобщо не стана така.

Беше втория ден на свечеряване, когато дръпна юздите на понито в края на една поляна и огледа новия си дом. В онези дни имаше само една каменна постройка, параклиса. На следващата година Филип бе построил новото каменно общежитие. Другите пристройки, дървените, изглеждаха порутени. Филип се възмути — всичко, направено от монаси, трябваше да е трайно, а това означаваше наистина всичко — от катедралите, до кочините. Като огледа по-добре, забеляза още доказателства за същата отпуснатост, която бе видял в Кингсбридж: нямаше огради, сеното се разсипваше от вратата на плевника, а до рибарника имаше сметище. Усети как лицето му се изопна от едва сдържан укор и си каза: „спокойно, спокойно“.

Отпървом не видя никого. Така и трябваше да бъде, защото бе време за вечерня и повечето монаси щяха да са в параклиса. Шибна леко хълбока на понито с камшика и пое през поляната към някаква съборетина, която приличаше на конюшня. Един младок със слама в косата и завеян поглед надникна през вратата и зяпна изненадан в новодошлия.

— Как те викат? — запита го Филип, а след кратък смут добави: — Синко.

— Викат ми Джони Осем пенса — отвърна младокът.

Филип слезе и му подаде юздите.

— Е, Джони Осем пенса, можеш да разседлаеш кончето ми.

— Да, отче. — Джони върза юздите за оградата и тръгна нанякъде.

— Къде отиваш?

— Да кажа на братята, че е дошъл непознат.

— Трябва да упражняваш послушание, Джони. Разседлай коня ми. Аз ще кажа на братята, че съм тук.

— Да, отче. — Уплашен, Джони се зае със задачата.

Филип огледа наоколо. По средата на поляната се издигаше дълга постройка, която може би служеше за трапезария. Близо до нея имаше малка кръгла пристройка и от дупка в покрива й се носеше дим. Това трябваше да е магерницата. В манастирите със строг режим се поднасяше ядене само веднъж на ден, на обед. Но тук явно режимът не беше строг и щеше да има лека вечеря след вечернята, малко хляб със сирене или осолена риба, или може би купа ечемичена супа, сготвена с билки. Но щом се приближи към кухнята, надуши безпогрешната овлажняваща устата миризма на печено месо. Спря се намръщен, след което продължи.

Двама монаси и едно момче седяха в средата около огнището. Пред очите на Филип единият подаде делва на другия и той отпи. Момчето въртеше шиш, а на шиша се печеше прасенце.

Вдигнаха изненадано глави, щом Филип пристъпи на светлината. Той взе мълчаливо делвата от монаха и подуши, а после рече:

— Защо пиете вино?

— Защото радва сърцето, страннико — отвърна монахът. — Почерпи се. Пий дълбоко.

Явно не бяха ги предупредили да очакват новия приор. Явно също така не ги беше страх за последствията, ако някой минаващ монах съобщи за поведението им в Кингсбридж. На Филип му се дощя да вземе делвата с вино и да я счупи в главата му, но си пое дъх и заговори смирено:

— Децата на бедните гладуват, за да ни осигурят месо и вино. Това е направено за Божията слава, а не за да радва сърцата ни. Никакво вино повече тази вечер.

Обърна се и понесе делвата.

На излизане чу монаха да казва:

— Ти за кого се мислиш?

Не отвърна. Много скоро щяха да разберат.

Остави делвата на земята пред кухнята и тръгна през поляната към параклиса, като стискаше и отпускаше юмруци, за да овладее гнева си. „Не прибързвай“, казваше си. „Внимателно. Спокойно“.

Поспря за миг в притвора, докато се успокои, после леко открехна голямата дъбова врата и влезе безшумно вътре.

С гръб към него в нестройни редици стояха дванайсетина монаси и няколко послушника. Срещу тях сакристът 6 6 свещенослужител, пазител на свещените одежди и църковната утвар — Б.пр. четеше от разтворена книга. Редеше службата набързо, а братята измърморваха небрежно отговорите. На покривката на олтара пращяха три свещи с неравна дължина.

Отзад двама млади монаси водеха разговор, пренебрегнали службата и оживено обсъждаха нещо. Когато Филип се изравни с тях, единият каза нещо смешно, а другият се разсмя на глас, като заглуши ломотенето на четеца. Това бе последната капка и всякакви мисли за предпазлив подход се отвяха от ума му. Филип отвори уста и извика с цяло гърло:

— Замълчи!

Смехът секна. Сакристът спря да чете. В параклиса се възцари тишина и всички се обърнаха и зяпнаха във Филип.

Той се пресегна към монаха, който се бе изсмял и го сграбчи за ухото. Беше някъде на неговата възраст и по-висок, но бе твърде изненадан, за да се възпротиви, когато Филип го дръпна надолу.