Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

— Къде ви е манастира, отче? — попита Том.

— В гората, на един ден път оттук, на запад. — Жената го погледна рязко, а Том повдигна изненадано вежди. — Знаете ли го?

Незнайно защо, Том сякаш се смути.

— Трябва да сме минали покрай него на път от Солсбъри — отвърна той.

— О да, би трябвало, но е отдалечен от главния път, тъй че няма да го видите, освен ако знаете къде е и тръгнете да го потърсите.

— Аха. Разбирам — рече Том, но умът му изглежда беше залисан с друго.

На Филип изведнъж му хрумна нещо.

— Кажете ми… да сте срещали някаква жена на пътя? Вероятно много млада, сама и, хм, с дете?

— Не — рече Том. Тонът му прозвуча небрежно, но Филип имаше чувството, че е силно заинтригуван. — Защо питате?

Филип се усмихна.

— Ще ти кажа. Вчера рано заранта в гората бе намерено бебе и го донесоха в моя манастир. Момче е и не мисля, че е на повече от един ден. Трябва да е било родено същата нощ. Тъй че майката трябва да е била наоколо по същото време като вас.

— Не сме виждали никого — повтори Том. — Какво направихте с бебето?

— Нахранихме го с козе мляко. Май му хареса.

Двамата го гледаха напрегнато. Историята щеше да трогне всяко сърце, помисли си Филип. След малко Том рече:

— И сега търсите майката ли?

— О, не. Попитах между другото. Ако я срещна, бих й върнал бебето, разбира се. Но е ясно, че не го иска и ще се постарае да не бъде намерена.

— Тогава какво ще стане с бебето?

— Ще го отгледаме в манастира. Ще бъде Божие дете. Така бях отгледан и аз, както и брат ми. Родителите ни бяха отнети докато бяхме малки, а след това абатът ни беше баща, а монасите — семейството ни. Хранеха ни, бяхме на топло и научихме четмото.

— И двамата станахте монаси — подхвърли жената с лека ирония, все едно доказваше, че монашеското милосърдие в крайна сметка е продиктувано от личен интерес.

Филип се радваше, че може да я обори.

— Не, брат ми напусна ордена.

Децата се върнаха. Не бяха намерили широки листа — не беше тъй лесно зиме — тъй че щяха да се хранят на тревата. Филип им раздаде хляб и сирене. Нахвърлиха се на храната като прегладнели животинчета.

— Това сирене го правим в моя манастир — заговори той. — Повечето хора го харесват прясно, както е сега, но още по-хубаво е, ако се остави да узрее. — Но бяха твърде гладни, за да ги интересува. Набързо изядоха хляба и сиренето. Филип имаше и три круши. Извади ги от торбата си и ги даде на Том, а той ги раздаде на децата.

После Филип стана.

— Ще се моля да си намериш работа.

— Ако се сетите, отче — рече Том, — споменете за мен на епископа. Знаете нуждата ни и се уверихте, че сме почтени хора.

— Ще го сторя.

Том задържа коня, докато Филип се качи.

— Вие сте добър човек, отче — продума той и Филип с изненада видя сълзи в очите му.

— Бог да е с вас.

Том задържа още малко главата на коня.

— Бебето, за което ни казахте… намереничето. — Говореше тихо, сякаш не искаше децата да чуят. — Вие… дадохте ли му име вече?

— Да. Наричаме го Джонатан, което значи Божи дар.

— Джонатан. Харесва ми. — И Том пусна коня.

Филип го изгледа с любопитство за миг, след което сръга коня и пое по пътя.

Епископът на Кингсбридж не живееше в Кингсбридж. Палатът му се издигаше на един южен склон в тучна долина, на цял ден път от студената каменна катедрала и скръбните й монаси. Предпочиташе така, защото прекалено многото църковни дела щяха да пречат на задълженията му по събиране на ренти, въздаване на правосъдие и интриги в кралския двор. Това устройваше монасите, разбира се, защото колкото по-далече бе епископът, толкова по-малко им се месеше.

Следобеда, в който Филип пристигна там, бе достатъчно студено, че да завали сняг. През долината виеше зъл вятър и ниски сиви облаци се мръщеха на имението върху планинския склон. Не беше чак замък, но все пак бе добре укрепен. Гората бе разчистена на стотина разтега околовръст. Къщата бе защитена с масивна дървена ограда на височина човешки ръст, с ров за дъждовна вода извън нея. Пазачът на портата се държеше отпуснато, но мечът му бе тежък.

Палатът представляваше великолепна каменна сграда, построена във формата на буквата „Е“. Долният етаж служеше за склад и дебелите му стени бяха накъсани от няколко тежки врати, но без прозорци. Една от вратите бе отворена и зад нея Филип успя да зърне в сумрака бъчви и сандъци. Другите бяха затворени и заключени с вериги. Зачуди се какво ли се крие зад тях. Ако епископът имаше затворници, сигурно там щяха да гният.