Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Когато Филип прехвърли следващото възвишение, Кингсбридж отново се появи. Масивната църква господстваше над целия пейзаж със закръглените си сводове и малките си дълбоки прозорци, също както манастирът господстваше над селото. Западният край на храма, обърнат към него, имаше две ниски кули, едната от които се бе срутила при гръмотевична буря преди четири години. Все още не беше пресъградена и фасадата й имаше отблъскващ вид. Тази гледка винаги ядосваше Филип, защото купчината отломки при входа на църквата позорно напомняше за упадъка на монашеския морал в приората. Манастирските сгради, построени от същия светъл пясъчник, се издигаха близо около храма подобно на група заговорници около престол. Извън ниската стена, заобикаляща приората, се бяха струпали обикновени колиби, направени от дъски и кал, със сламени покриви и обитавани от селяците, които обработваха нивите наоколо и слугите, които работеха за монасите. Тесен и буен речен бързей прорязваше югоизточния ъгъл на селото и носеше прясна вода до манастира.

Филип вече изпитваше горчивина, докато прехвърляше реката по стария дървен мост. Приоратът Кингсбридж носеше срам за Божията Църква и монашеското братство, но той нищо не можеше да направи по въпроса, а ядът и безсилието ведно усилваха жлъчния вкус в устата му.

Мостът бе собственост на приората и оттам събираха налог, тъй че щом гредоредът заскърца под тежестта на Филип и дребния му кон, един престарял монах се появи от заслона си на другия бряг и се приближи, за да издърпа върбовия клон, служещ като бариера. Позна Филип и му махна за поздрав. Филип забеляза, че накуцва и попита:

— Какво е станало с крака ти, брате Пол?

— Само е измръзнал. Ще се отпусне, като дойде пролетта.

Имаше само сандали на краката си, забеляза Филип. Пол беше корав старец, но вече бе напреднал твърде с годините, за да прекарва по цял ден навън в такова време.

— Би трябвало да напалиш огън — предложи му той.

— Щеше да е милост — отвърна Пол. — Но брат Ремигий казва, че огънят ще струва повече, отколкото носи налогът.

— По колко взимаме?

— Пени на кон и фардинг на човек.

— Много ли хора използват моста?

— О, да, доста.

— Тогава как тъй не може да си позволим огън?

— Е, монасите не плащат, разбира се, нито слугите на приората, нито селяните. Тъй че остава по някой пътуващ рицар или калайджия на ден-два. После на светите дни, когато идват хора от цялата страна да слушат службите в катедралата, събираме фардинги колкото щеш.

— Според мен бихме могли да слагаме човек само на светите дни и да ви даваме огън за работата — каза Филип.

Пол се притесни.

— Няма да кажеш нищо на Ремигий, нали? Ако си помисли, че се оплаквам, ще се ядоса.

— Не се безпокой.

Филип срита коня си, тъй че Пол да не види изражението на лицето му. Глупости като тази го вбесяваха. Пол беше отдал живота си в служба на Бога и манастира, а сега, в заника на дните му, го караха да търпи болка и студ заради един фардинг на няколко дена. Беше не просто жестоко, а разхитително, защото на един търпелив старец като Пол можеше да се възложи някоя по-полезна работа — да гледа пилци, да речем — и приоратът щеше да се облагодетелства много повече, отколкото от няколко несигурни фардинга. Но приорът на Кингсбридж бе твърде стар и летаргичен, за да разбере това, а същото изглежда важеше и за Ремигий, помощника му. Тежък грях бе да се хабят така безгрижно човешките и материални придобивки, дарявани на Бога с толкова благочестива обич, помисли си Филип с горчивина.

Беше го обзела неприязън, когато подкара понито си през голите ивици земя между колибите към портата на манастира. Приоратът представляваше правоъгълен двор с църквата в средата. Сградите бяха разположени така, че всичко на север и запад от храма да е открито, светско и практично, а на юг и изток — усамотено, духовно и свято.

Поради това входът към двора бе при северозападния ъгъл на правоъгълника. Портата зееше отворена и младият монах в къщичката за пазача махна с ръка, когато Филип се запъти да влиза. От вътрешната страна, плътно до западната стена на заграждението, беше конюшнята — здрава дървена постройка, съградена по-добре от някои къщи отвън стената. Двама коняри седяха вътре върху бали слама. Не бяха монаси, а ратаи, наети от приората. Изправиха се с неохота, сякаш негодуваха, че е дошъл посетител да ги кара да вършат още работа. Вмирисаният въздух го удари в ноздрите и Филип видя, че яслите не бяха чистени сигурно от три-четири седмици. Днес не беше в настроение да си затваря очите за хорската немарливост. Подаде им юздите и нареди: