Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

— Преди да приберете понито ми, можете да почистите една от яслите и да нахвърляте прясна слама. После направете същото за другите коне. Ако подът им стои постоянно влажен, копитата им изгниват. Нямате толкова много за вършене, че да не можете да държите тази конюшня чиста. — Двамата го изгледаха навъсено, затова той добави: — Направете каквото казвам, или ще се погрижа безделието ви да изяде дневния ви надник. — Канеше се да си тръгне, когато се сети за още нещо. — В дисагите ми има сирене. Занесете го в кухнята и го дайте на брат Милий.

Излезе навън, без да дочака отговор. Приоратът имаше шейсет наемници, които се грижеха за четирийсет и пет монаси. Срамно разхитителство на слуги, по негово мнение. Хора, които нямаха достатъчно за вършене, можеха лесно да станат толкова мързеливи, че да гледат през пръсти и на малкото работа, която имаха, както явно беше станало с двамата коняри. Беше просто поредният пример за нехайството на приор Джеймс.

Филип тръгна покрай западната стена на манастирския двор и зави към къщата за гости, любопитен да види дали обителта има някакви посетители. Но голямата едностайна постройка беше студена и занемарена, с навята ланска шума на прага. Зави наляво и закрачи през широката ивица рехава трева, отделяща къщата за гости — която приютяваше понякога безбожни хора и дори жени — от църквата. Мина откъм западния край на църквата, публичния вход. Натрошените камъни от срутената кула лежаха там, където бяха нападали, на голям куп, два пъти колкото човешки бой.

Като повечето църкви, катедралата в Кингсбридж бе построена във формата на кръст. Западният край се отваряше към кораба, който оформяше надлъжната страна на кръста. Напречната се състоеше от два нефа, които се издаваха на север и юг от двете страни на олтара. Източната част зад нея се пазеше главно за монасите. В най-източния край бе гробницата на Свети Адолфус, която все още привличаше случайни поклонници.

Филип пристъпи в храма и огледа низовете от закръглени арки и внушителни колони. Гледката още повече потисна настроението му. Усойното сумрачно здание изглеждаше още по-зле от последния път, когато го беше видял. Прозорците в ниските странични крила приличаха на тесни тунели в неимоверно дебелите стени. Горе на покрива по-големите прозорци над централния кораб осветяваха изрисувания дървен таван, само за да покажат колко е избелял, а апостолите, светците и пророците ставаха все по-смътни и неизбежно се сливаха с фона. На прозорците нямаше стъкла и при все, че вътре духаше студено, въздухът бе просмукан със смътна миризма на гниещи покривки. От другия край на катедралата ехтеше звукът на отслужваната Божествена литургия с изричаните с напевен глас латински фрази и изпяваните хорово отговори. Филип тръгна из галерията. Подът тук никога не беше застилан с плочи и по голата пръст в ъглите, където рядко стъпваха дървени обуща на селяни и монашески сандали, растеше мъх. Изваяните спирали и канелюри на масивните колони и гравираните орнаменти на арките между тях, някога бяха боядисани и позлатени, но сега бе останал само по някой прашен златен лист и петна от някогашната боя. Хоросанът между камъните се ронеше и падаше на малки купчини покрай стените. Монахът усети как познатият гняв отново се надига у него. Когато хората дойдеха тук, трябваше да бъдат поразени от величието на Всемогъщия Бог. Но селяните бяха прости хорица, които съдеха по външния вид и влизайки в храма щяха да си рекат, че Господ е едно безгрижно и безразлично същество, което едва ли ще оцени преклонението им или ще забележи греховете им. В крайна сметка селяните плащаха за църквата с потта на челата си и беше кощунство да бъдат възнаградени с този рушащ се мавзолей.

Филип коленичи пред олтара и постоя там за миг със съзнанието, че това праведно възмущение не беше уместното състояние за ума на един богомолец. След като се поуспокои малко, стана и продължи напред.

Източното рамо на църквата, там, където бе олтарът, беше разделено на две. Най-близо до пресечната точка се намираше хорът, с дървени скамейки, на които седяха и стояха монасите по време на службите. Зад хора бе светилището, приютяващо гробницата на светеца. Филип понечи да мине зад олтара с намерението да се настани при хористите. И в този момент се спря изненадан пред един ковчег.

Никой не беше му казал, че е починал монах. Но беше говорил, разбира се, само с трима души: Пол, който беше стар и малко завеян, и двамата ратаи в конюшнята, на които не беше дал възможност да поведат разговор. Приближи се до ковчега, за да види кой се е споминал. Надникна вътре и сърцето му подскочи.