Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Филип поклати глава и прошепна:

— Имаме пилешко през ден.

Монахът го погледна с още по-голяма завист.

— Солена риба тук, шест пъти седмично.

Един слуга постави пред Филип хлебна копанка, върху която имаше риба, ухаеща щедро на билките на брат Милий. Устата на монаха се овлажни. Тъкмо се канеше да нападне рибата с ножа си за хранене, когато някакъв брат в другия край на масата стана и посочи към него. Беше циркуиторът, отговорникът за дисциплината. „Сега пък какво?“ — помисли си Филип.

Циркуиторът разполагаше с правото да нарушава мълчанието и се възползва:

— Брат Филип!

Всички спряха да се хранят и помещението утихна.

Филип задържа ръката си с ножа над рибата и вдигна питащо очи.

— Правилото е: без ядене за закъснелите.

Въздъхна. Днес май нищо не можеше да направи както трябва. Прибра ножа си, върна копанката и рибата на слугата и сведе глава да изслуша четенето.

След обяда Филип отиде до склада под кухнята, за да поговори с Кътбърт Белоглавия, манастирския иконом. Приземното помещение бе голямо и тъмно, с ниски дебели колони и малки прозорчета. Въздухът вътре бе сух и изпълнен с миризмите на провизии: хмел и мед, ябълки и сушени билки, сирене и оцет. Брат Кътбърт обикновено можеше да бъде намерен тук, защото работата не му оставяше много време за службите, което напълно устройваше предразположенията му: беше умен, земен човек без особен интерес към духовния живот. Икономът бе материалната противоположност на сакриста: Кътбърт трябваше да осигурява всички практически нужди на монасите, да събира реколтата от манастирските стопанства и житници, и да ходи на пазар, за да купува онова, което монасите и слугите им не можеха да си осигурят сами. Работата изискваше грижливо обмисляне и пресмятане. Кътбърт не я вършеше сам: Милий магерникът отговаряше за приготвянето на храната, а имаше и домакин, който се грижеше за монашеското облекло. И двамата се подчиняваха на брата, а имаше и още трима служители, които формално му бяха подчинени, но с известна степен на независимост: хоспитарият — отговорникът за гостите, инфирмарият, който се грижеше за старите и болни монаси в отделна сграда, и алмонерът. Дори с всички тези хора, които изпълняваха заповедите му, задачата на Кътбърт беше тежка. При все това той пазеше всичко в главата си, като казваше, че е срамно да се хаби пергамент и мастило. Филип подозираше, че така и не беше научил добре четмото и писмото. Косата на Кътбърт бе побеляла още на младини, откъдето идеше и прякорът му Белоглавия, но вече беше над шейсет и единствените косми, които му бяха останали, растяха на гъсти туфи от ушите и ноздрите му, сякаш за да компенсират плешивината му. Тъй като самият Филип бе иконом в първия си манастир, разбираше проблемите на брата и съчувстваше на недоволните му мърморения. На свой ред Кътбърт обичаше Филип и сега, понеже знаеше, че е пропуснал обеда, извади няколко круши от едно буре. Бяха позасъхнали, но още вкусни и Филип ги изяде с благодарност, докато Кътбърт се оплакваше за манастирските средства.

— Не мога да разбера как приоратът може да е в дългове — рече Филип с пълна с плод уста.

— Не би трябвало да е — отвърна Кътбърт. — Притежава повече земя и събира десятък от повече енорийски църкви, отколкото когато и да било.

— Тогава защо не сме богати?

— Знаеш каква система имаме тук. Манастирското имущество е разделено главно между обедиентарите. Сакристът си има своите земи, аз своите, а има и по-малки дарителства за надзорника на послушниците, хоспитария, инфирмария и алмонера. Останалото е на приора. Всеки използва прихода от имуществото си, за да си изпълнява задълженията.

— Какво лошо има в това?

— Ами, трябва да се полагат грижи за цялата тази собственост. Например, да речем, че имаме някаква земя и я отстъпим за парична рента. Не бива просто да я дадем на тоя, дето предложи най-високо и да събираме парите. Трябва да се погрижим да намерим добър арендатор и да го надзираваме, за да сме сигурни, че я обработва добре. Иначе пасищата се затлачват, почвата се изтощава, а арендаторът не може да изплаща рентата и ни връща земята в окаяно състояние. Или да вземем една житница, поддържана от наши работници и надзиравана от монаси. Ако никой не я навестява, освен за да прибере реколтата, монасите стават мързеливи и покварени, а работниците крадат реколтата, и житницата произвежда все по-малко с годините. Дори за една църква трябва да се полага грижа. Не е редно просто да събираме десятъка. Трябва да поставим добър свещеник, който да знае латински и да води свят живот. Иначе хората изпадат в безбожност, женят се, раждат и умират без благословията на Църквата и лъжат с десятъците си.