Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

О, да.

Не можеше да се самозалъгва в хладната и свята атмосфера на храма. Целта му беше Божията прослава, но и прославата филипова го блазнеше. Харесваше му мисълта да раздава заповеди, които никой не може да отмени. Виждаше се как взима решения, раздава правосъдие, съветва и окуражава, налага наказания и опрощава, също както се виждаше годен за всичко това. Представяше си как хората казват: „Филип от Гуинед преустрои това място. Беше в упадък докато той го пое, а вижте как изглежда сега!“

„Но аз все пак ще съм добър“, мислеше си. „Господ ми е дал ум, с който да управлявам имот и способност да водя хора. Доказал съм го, като иконом в Гуинед и като приор на «Свети Джон в леса». И когато ръководя едно място, монасите са щастливи. В моя приорат старците не премръзват, а младите не се разочароват от Божието служителство заради липсата на работа. Грижа се за хората“.

От друга страна, Гуинед, както и „Свети Джон в леса“ бяха лесни за управление в сравнение с приората Кингсбридж. Обителта в Гуинед винаги бе ръководена добре. Горският скит беше изпаднал в беда, когато той го пое, но беше малък и не носеше проблеми. Преустройването на Кингсбридж беше предизвикателство за цял живот. Можеше да му отнеме седмици само докато разбере какви са имотите му — колко земя има и къде е, да научи какво има на земята — гори, пасища или житни ниви. Да установи контрол над пръснатите имоти, да разбере кое не е както трябва и да го изправи, да сплете частите в едно процъфтяващо цяло — всичко това щеше да отнеме години. Единственото, което Филип бе сторил в горския скит, бе да накара около дузина млади мъже да работят усилно на полето и да се молят тържествено в църквата.

„Добре“, призна си той. „Мотивите ми са опетнени, а способностите ми — под съмнение. Може би трябва да откажа да се явя на избор. Поне бих могъл със сигурност да избегна греха на гордостта“. Но какво беше казал Кътбърт? „Човек би могъл също тъй лесно да осуети Божията воля с прекомерна скромност.“

„Какво иска Бог?“ — запита се той накрая. — „Иска ли Ремигий? Способностите на Ремигий са по-малки от моите, а мотивите му навярно са не по-чисти. Има ли друг кандидат? Не засега. Докато Бог разкрие трета възможност, трябва да приемем, че изборът е между мен и Ремигий. Ясно е, че Ремигий ще да ръководи манастира тъй, както го е правил и докато приор Джеймс беше болен. Това означава, че ще е небрежен и нехаен, ще позволи упадъкът му да продължава. А аз? Изпълнен съм с горделивост и дарбите ми са недоказани… но ще се опитам да реформирам манастира и ако Бог ми даде сила, ще успея.“

„Добре, тогава“ — рече той на Господа, щом службата свърши. — „Добре. Ще приема предложението и ще се боря с цялата сила, която имам, за да спечеля избора. А ако не ме искаш по някаква причина, която Си предпочел да не ми разкриваш, добре, ще трябва просто да ме спреш така, както можеш“.

Макар да бе преживял двайсет и две години в манастири, Филип винаги беше служил под наставничеството на дълголетни приори, тъй че изборът му беше непознат. Това бе уникално събитие в монашеския живот, защото с даването на гласовете си братята не бяха длъжни да съблюдават послушание — изведнъж всички се оказваха равни.

Някога, стига легендите да казваха истината, монасите били равни във всичко. Група мъже ще решат да обърнат гръб на света на плътската страст и да си съградят свята обител сред дивата пустош, където да могат да живеят в богослужение и себеотричане. Ще се заемат с парче гола земя, ще разчистят леса и ще пресушат блатото, ще изорат пръстта и ще вдигнат заедно храма си. В онези дни те наистина били като братя. Приорът, както самата титла намекваше, бил само първият между равните. Заклевали се в послушание към Правилото на Свети Бенедикт, а не към висши монаси. Но единственото, останало днес от онази примитивна демокрация, бе изборът на приора и абата.

Някои от монасите се чувстваха неловко с дадената им власт. Искаха да им се каже как да гласуват или предлагаха решението да се предостави на група от старши монаси. Други злоупотребяваха с привилегията и ставаха нагли или искаха услуги в замяна на поддръжката си. Повечето просто се притесняваха дали ще вземат правилното решение.

Същия следобед в двора на храма Филип разговаря с повечето от братята, поединично или на малки групи, и откровено им каза, че иска поста и че чувства, че може да върши работата по-добре от Ремигий, въпреки младостта си. Отговори на въпросите им, повечето от които бяха за порционите храна и пиене. Завършваше всеки разговор с думите: „Ако всеки от нас направи избора си разсъдливо и искрено, Бог несъмнено ще благослови стореното.“ Беше благоразумно да го каже, а и го вярваше освен това.