Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Тя като че ли усещаше напрегнатия му поглед, защото изглеждаше притеснена, пристъпваше от крак на крак и се озърташе неспокойно. Най-сетне срещна очите му. По лицето й пробяга ужас и страх, и тя се присви назад, въпреки че ги деляха десетина разтега и десетки хора между тях. Страхът й я направи още по-желана за него и той усети как тялото му откликва по начин, по който не помнеше да е реагирало от година. Страстта му към нея се смеси с негодувание заради магията, която му бе направила. Тя се изчерви и наведе очи все едно, че изпитваше срам. Заговори на едно момче до нея — беше брат й, разбира се, помисли си Уилям, разпознал лицето му в проблясъка на един похотлив спомен — а след това се обърна и изчезна в тълпата.

Уилям се почувства съкрушен. Изкушаваше се да я проследи, но не можеше да го направи, разбира се, не и в средата на богослужение, пред родителите си, двама епископи, четиридесет монаси и хиляда богомолци. Затова отново се обърна напред, разочарован. Изгубил беше шанса да открие къде живее.

Макар да си беше отишла, все още изпълваше ума му. Уилям се зачуди дали беше грях, че има ерекция в църква.

Забеляза, че баща му е възбуден.

— Виж! — говореше той на майка му. — Виж онази жена там!

Отначало Уилям си помисли, че говореше за Алиена. Но тя не се виждаше никъде, а когато проследи погледа на баща си, видя една около трийсетгодишна жена, не толкова сластна като Алиена, но жива и необуздана на вид, което я правеше интересна. Стоеше малко встрани от Том, майстора строител и Уилям си помисли, че беше сигурно жена му, същата, която се бе опитал да купи в гората един ден, преди около година. Но защо баща му трябваше да я познава?

— Тя ли е? — изшепна баща му.

Жената извърна глава все едно, че ги беше чула. Погледна право към тях и Уилям отново видя светлите й, пронизващи златни очи.

— Наистина е тя, Господи — изсъска майка му.

Погледът на жената разтърси баща му. Червендалестото му лице пребледня и ръцете му затрепериха.

— Иисус Христос да ни пази — каза той. — Мислех, че е умряла.

А Уилям си помисли: „Това пък за какво е, по дяволите?“

Джак се беше опасявал от това.

През цялата година беше знаел, че майка му тъгува за Том Строителя. Не беше така спокойна и уравновесена като преди. Често пъти погледът й ставаше унесен и отчужден. А нощем понякога издаваше стонове, сякаш сънуваше или си представяше, че се люби с Том. Знаел беше през цялото време, че тя ще се върне. А сега се бе съгласила да остане.

Не можеше да го понесе.

Двамата винаги бяха живели щастливо заедно. Обичаше майка си и майка му го обичаше, и нямаше никой друг помежду им.

Животът в гората бе някак безинтересен, вярно. Липсвало му беше обаянието на тълпите и градовете, които беше видял в краткото си съжителство със семейството на Том. Липсваше му Марта. Странно, но облекчаваше скучното си ежедневие в леса с мечти за онова момиче, за което мислеше като за Принцесата, макар да знаеше, че името й бе Алиена. И щеше да му е интересно да работи с Том и да научи как се строят сгради. Но нямаше вече да е свободен. Други хора щяха да му казват какво да прави. Щеше да е длъжен да работи, все едно дали иска или не. И щеше да дели майка си с останалия свят.

Седеше на стената недалече от манастирската порта, умислен и натъжен, когато изведнъж я зърна: Принцесата.

Джак примига изумено. Тя се измъкна през тълпата и се запъти към портата. Изглеждаше отчаяна. Беше дори още по-красива, отколкото я помнеше. В онези дни бе имала закръглено, сластно момичешко тяло, облечено в скъпи дрехи. Сега изглеждаше по-тънка и повече жена, отколкото момиче. Прогизналата от пот ленена рокля, която носеше, бе полепнала по тялото й, показвайки пълните й гърди и ребрата под тях, плосък стомах, тесни бедра и дълги крака. Лицето й бе зацапано с кал и буйните й къдрици бяха разрошени. Беше притеснена от нещо, уплашена и отчаяна, но чувството само правеше лицето й по-лъчезарно. Джак беше запленен от гледката. Усети странно раздвижване в слабините си, каквото не беше изпитвал никога досега.

Тръгна след нея. Не беше съзнателно решение. В един момент седеше на стената зяпнал в нея, а в следващия вече бързаше през портата зад нея. Настигна я на улицата отвън. Миришеше на мускус като след тежък труд. Спомни си, че обикновено ухаеше на цветя.

— Нещо не е наред ли? — заговори й той.

— Всичко е наред — отвърна тя кратко и ускори стъпките си.

Джак продължи с нея.

— Ти не ме помниш. Последния път, когато се срещнахме, ми обясни как се зачеват бебета.