Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

— Алилуяааа! — изрева той, забравил за всякакво благоприличие.

Радостта не стигаше. Трябваше да използва тези хора. Скочи долу от стената и подвикна на Милий:

— Хайде! Отзови бързо монасите от работа — ще ни трябват за разпоредители. Кажи на магерника да изпече всичкия хляб, който може и да изтъркаля навън още няколко бурета бира. Ще ни трябват повече ведра и лопати. Трябва да вкараме всички тези хора в работа, преди да е дошъл епископ Хенри!

В следващия час Филип работеше трескаво, а наоколо му вреше и кипеше. Отначало, просто за да ги разчисти от пътя си, отпрати над сто души да носят материали от речния бряг. Веднага щом Милий успя да събере надзираваща група монаси, започна да разпределя доброволците долу в основите. Скоро им свършиха лопатите, буретата и ведрата. Филип се разпореди да донесат от магерницата готварските котли и накара някои от доброволците да започнат да правят груби дървени сандъци и да плетат кошове за изнасяне на пръстта. Нямаше достатъчно стълби и повдигащи механизми, затова вдигнаха дълъг полегат склон в единия край на една от най-големите основи, за да могат хората да влизат и излизат от нея. Съобрази, че не е помислил достатъчно над въпроса къде да отива огромното количество пръст, която излизаше от основите. Вече беше много късно да разсъждава над това. Взе бързо решение и нареди пръстта да се трупа на една ивица камениста земя край реката. Сигурно щеше да може да се култивира. Докато даваше тази заповед, Бърнард магерника дотича при него в паника и му каза, че има продукти най-много за двеста души, а тук май са поне хиляда.

— Наклади огън в кухненския двор и направи супа в желязното корито — нареди му Филип. — Разреди бирата. Използвай всички запаси. Накарай от селяните да приготвят храна на техните си огнища. Импровизирай! — Обърна гръб на магерника и отново се зае с организирането на работниците.

Все още раздаваше заповеди, когато някой го потупа по рамото и заговори на френски:

— Приор Филип, бихте ли ми обърнал внимание замалко?

Беше дякон Балдуин, помощникът на Уейлрън Бигод.

Филип се обърна и видя пред себе си цялата гостуваща група, всички на коне, достолепно облечени и зяпнали в изумление в сцената наоколо. Епископ Хенри, нисък набит мъж с вечно заядливото си изражение и късо подстриганата си по монашески коса, в странен контраст с извезаното му пурпурно палто. До него епископ Уейлрън, облечен в черно както винаги, с не съвсем прикрит смут зад обичайното си хладно презрение. Дебелия Пърси Хамли до него, с мускулестия си син Уилям и грозната си жена Реган. Пърси и Уилям изглеждаха объркани, но Реган разбираше съвсем точно какво бе направил Филип и отвътре кипеше от гняв.

Вниманието на Филип се върна на епископ Хенри и за своя изненада той забеляза как епископът го удостои с поглед, изпълнен с жив интерес. Филип го погледна открито в очите. Изражението на епископа издаваше изненада, любопитство и някак леко насмешлива почит. След миг Филип се приближи към госта си, задържа главата на коня му и целуна подадената му от Хенри, отрупана с пръстени ръка.

Хенри слезе с плавно пъргаво движение, а останалите от свитата му го последваха. Филип извика двама монаси да отведат конете в конюшнята. Хенри беше приблизително на неговата възраст, но червендалестото му лице и пищно облечената фигура го правеха да изглежда малко по-възрастен.

— Е, отец Филип — заговори той. — Дойдох да проверя някои сведения, че не сте способни да строите нова катедрала тук в Кингсбридж. — Замълча и бавно огледа стотиците работници, после погледът му се върна на приора. — Изглежда, че съм бил погрешно информиран.

Сърцето на Филип прескочи. Хенри едва ли можеше да го каже по-ясно: Филип беше спечелил.

Обърна се към епископ Уейлрън. Лицето му се беше стегнало в едва сдържан гняв. Знаеше, че отново е надвит. Филип коленичи, сведе глава, за да прикрие триумфалната радост на лицето си и целуна дланта на своя епископ.

Том изпитваше наслада от зидането на стената. Толкова отдавна не беше го правил, че бе забравил дълбокото спокойствие, идващо от това да редиш камък върху камък в съвършено прави линии и да гледаш как зидът расте.

Когато доброволците започнаха да прииждат на стотици и той разбра, че планът на Филип ще успее, радостта му стана още по-голяма. Тези камъни щяха да са част от неговата катедрала. А тази стена, която сега бе само стъпка висока, след време щеше да се извиси към небето. Чувстваше, че това бе началото на остатъка от живота му.