Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

— Не съм сигурна — промълви тя.

Самообладанието му рухна.

— О, Елън, не казвай това. — Страх го беше да не заплаче пред всичките тези хора, а беше толкова задавен, че едва можеше да говори. — Толкова те обичам, моля те, не си отивай отново — замоли я той. — Единственото, което ме крепеше, бе надеждата, че ще се върнеш. Просто не мога да понеса да живея без теб. Не затваряй портите на рая. Нима не разбираш, че те обичам с цялото си сърце?

Държането й мигновено се промени.

— Защо не го кажеш, тогава? — прошепна тя и пристъпи към него. Той я прегърна. — Аз също те обичам, глупчо такъв.

Коленете му отмаляха от радост. „Тя наистина ме обича, наистина“, помисли си Том. Притисна я силно, после се вгледа в лицето й.

— Ще се омъжиш ли за мен, Елън?

В очите й имаше сълзи, но също тъй се усмихваше.

— Да, Том, ще се омъжа за теб — отвърна тя. Вдигна лицето си.

Той я придърпа към себе си и я целуна по устата. Беше мечтал за това от година. Затвори очи и се съсредоточи на сладостния допир на пълните й устни в своите. Устата й бе леко отворена и устните й бяха влажни. Целувката бе толкова сладка, че за миг се забрави. Тогава някой наблизо каза:

— Ей, да не я глътнеш, човече!

Отдръпна се от нея и промълви:

— В църква сме!

— Все ми е едно! — отвърна тя весело и го целуна отново.

„Приор Филип ни надхитри отново“, мислеше си с горчивина Уилям, докато седеше в къщата на приора, пиеше разреденото вино на Филип и похапваше захаросани ядки от кухнята на приората. Беше му отнело известно време, докато проумее гениалността и пълнотата на победата. Нищо погрешно не беше имало в първоначалната оценка на епископ Уейлрън на положението: вярно беше, че парите на Филип не стигаха и щеше да му е изключително трудно да строи катедрала в Кингсбридж. Но въпреки това хитрият монах бе постигнал успех, наел беше майстор строител, започнал беше строителството, а след това като с магия от едното нищо бе събрал огромна работна сила, за да баламоса с нея епископ Хенри. И Хенри беше дълбоко впечатлен, още повече заради мрачната картина, която Уейлрън беше описал предварително.

Проклетият монах също знаеше, че е победил. Не можеше да махне победоносната усмивка от лицето си. В момента се беше увлякъл в разговор с епископ Хенри, говореше оживено за породи овце и за цената на вълната, а събеседникът му го слушаше съсредоточено, почти уважително и междувременно грубо пренебрегваше майката и бащата на Уилям, които бяха далеч по-важни от някакъв си жалък монах.

Филип щеше да съжали за този ден. Никой не можеше да надиграва Хамли и да се отърве безнаказано след това. Не бяха стигнали до положението, на което се радваха днес, позволявайки на някакви монаси да ги надвият. Бартоломю от Шайринг ги беше оскърбил и беше умрял в затвора като предател. Филип не го чакаше нищо по-добро.

Том Строителя беше другият човек, който щеше да съжали за това, че се е опълчил на Хамли. Уилям не беше забравил как Том се изпречи на пътя му в Дърстед, задържа главата на коня му и го принуди да плати на работниците. Днес пренебрежително го бе нарекъл „младия лорд Уилям“. Сега явно беше в тандем с Филип, строеше катедрали, а не имения. Щеше да се научи, че е по-добре да залагаш на Хамли, а не да се съюзяваш с враговете им.

Уилям седеше кротко и кипеше от яд, докато епископ Хенри най-после стана и заяви, че е готов да поведе литургията. Приор Филип даде знак на един послушник, който напусна стаята бежешком и след малко камбаната закънтя.

Всички излязоха от къщата, първо епископ Хенри, след него епископ Уейлрън, после приор Филип и накрая миряните. Всички монаси чакаха отвън и тръгнаха в колона зад приора, образувайки процесия. Хамли трябваше да останат най-накрая.

Доброволците бяха изпълнили цялата западна половина на манастирския двор, насядали по стени и покриви. Хенри се качи на платформа, издигната в центъра на строителния терен. Монасите се строиха в редици зад него там, където щеше да е хорът на новата катедрала. Хамли и другите миряни от свитата на епископа се отправиха към кораба на бъдещия храм.

Когато заеха местата си, Уилям видя Алиена.

Изглеждаше много променена. Беше в грубо евтино облекло и с дървени обуща, а буйните къдрици, обкръжаващи лицето й, бяха влажни от пот. Но определено беше Алиена и все още бе толкова красива, че гърлото му пресъхна, щом зяпна в нея, без да може да откъсне погледа си, докато литургията започваше и манастирският двор се изпълни със звука на хиляда гласа, мълвящи „Отче наш“.