Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Но всичко това зависеше от приор Филип.

Като самотно осемнайсетгодишно момиче, всеки крадец и мнозина законни търговци все още я смятаха за добра плячка. Беше се опитала да продаде чувал вълна на търговци в Шайринг и Глостър, просто за да види какво ще стане. И двата пъти й бяха предложили половината цена. В едно градче никога нямаше повече от един търговец, тъй че знаеха, че няма избор. След време щеше да си има свой склад и да продава цялата си наличност на фламандските изкупвачи. Но дотогава имаше още много време. Междувременно зависеше изцяло от Филип.

А положението на Филип изведнъж се бе оказало застрашено.

Алиена постоянно беше нащрек пред опасността от разбойници и крадци, но сега, когато всичко бе тръгнало толкова гладко, беше голям потрес за нея да разбере, че цялото й съществуване е заплашено така неочаквано.

Ричард не искаше да работи на строежа на катедралата на Петдесетница — пълен неблагодарник — но Алиена го бе принудила да се съгласи и скоро след изгрев-слънце двамата извървяха няколкото разтега до манастирския двор. Беше дошло почти цялото селце: тридесет или четиридесет мъже, повечето довели жените и децата си. Алиена се изненада, докато си спомни, че приор Филип беше техният господар, а когато господарят ти помоли за доброволци, сигурно беше неразумно да се откаже. В последната година бе придобила смайващо нова перспектива за живота на обикновените хора.

Том Строителя разпределяше селяните на работа. Ричард веднага отиде да поприказва със сина му, Алфред. Бяха почти на една възраст — Ричард беше на петнайсет, а Алфред с около година по-голям — и всяка неделя играеха на топка с другите момчета в селото. Момиченцето, Марта, също бе тук, но Елън и странното момче с рижата коса бяха изчезнали, никой не знаеше къде. Алиена помнеше, когато семейството на Том бе дошло в Ърлскасъл. Тогава бяха окаяни. И също като нея приор Филип ги беше спасил.

На Алиена и Ричард им дадоха по една лопата и им казаха да копаят основи. Земята беше мокра, но слънцето бе изгряло и скоро щеше да изсуши повърхността. Алиена започна да копае енергично. Дори с петдесет души отнемаше много време, докато дупките станеха забележимо по-дълбоки. Ричард доста често се подпираше на лопатата. По едно време Алиена му каза:

— Ако изобщо искаш да станеш рицар, копай!

Но без особен резултат.

Беше станала по-тънка и по-силна, отколкото преди година, благодарение на тъпченето по пътищата и вдигането на тежки товари сурова вълна, но сега откри, че от копаенето гърбът все пак я заболяваше. Беше благодарна, когато приор Филип удари камбана и обяви почивка. Монаси донесоха горещ хляб от кухнята и поднесоха слаба бира. Слънцето се усилваше и някои от мъжете се разсъблякоха до кръста.

Докато отдъхваха, през портата дойдоха група непознати. Алиена ги погледна обнадеждено. Бяха само няколко души, но може би предшестваха голяма тълпа. Дойдоха при масата, където раздаваха хляб и бира и приор Филип ги поздрави.

— Откъде сте? — попита ги той, докато гълтаха благодарно бира от глинените си чаши.

— От Хорстед — отвърна един от тях и отри устата си с ръкава. Това беше обещаващо: Хорстед беше село от двеста-триста души, на няколко мили от Кингсбридж. С малко късмет можеше да се надяват за още стотина души оттам.

— А колко души идвате всичко? — попита Филип.

Въпросът сякаш изненада човека.

— Само ние, четиримата — отвърна той.

В следващия час през портата на манастира капеха хора, докато някъде към средата на сутринта вече работеха около седемдесет или осемдесет доброволци, включително селяните. След това притокът съвсем секна.

Не беше достатъчно.

Приорът стоеше при източния край и гледаше как Том гради стена. Вече бе построил основите на два контрафорса до нивото на третия ред камъни и сега градеше стената между тях. Може би така и щеше да си остане недовършена, помисли си Филип унило.

Първото нещо, което Том правеше, щом работниците му донесяха камък, бе да вземе един железен инструмент с форма на буквата „Г“ и с него да провери дали ръбовете на камъка са четвъртити. След това хвърляше пласт хоросан на зида, заглаждаше хоросана с мистрията, поставяше отгоре новия камък и остъргваше излишния хоросан. За поставянето на камъка се водеше по стегнат канап, изпънат между двата контрафорса.

Филип забеляза, че камъкът бе почти толкова гладък отгоре и отдолу, където беше хоросанът, колкото и отстрани, където щеше да се вижда. Това го изненада и той попита Том за причината.