Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Какво щяха да направят, всъщност?

Вероятно щяха да съдействат с цялото си сърце и душа.

Филип се намръщи. Каза си, че или се бе побъркал, или тази идея всъщност би могла да успее.

Обмисли го още малко. „Ставам в края на богослужението и заявявам, че днешното наказание за опрощението на всички грехове е половин ден труд на катедралния строителен обект. Хляб и бира ще се осигурят за обеда.“

Щяха да го направят. Разбира се, че щяха да го направят.

Изпита нужда да пробва идеята си пред някой друг. Помисли за Милий, но бързо го отхвърли: Милий разсъждаваше по начин, твърде сходен с неговия. Трябваше му някой с малко по-различен поглед. Реши да поговори с Кътбърт Белоглавия, иконома. Загърна се в наметалото си, придърпа напред качулката си да пази лицето му от дъжда и излезе навън.

Забърза през разкаляния строителен терен, подмина Том с небрежно махване с ръка и се отправи към кухненския двор. Тези постройки вече включваха кокошарник, ясла за една крава и мандра, защото не искаше да харчи оскъдните пари за прости стоки, които монасите можеха да си осигурят сами, като яйца и масло.

Влезе в склада на иконома в приземието под магерницата. Вдиша сухия въздух, пълен с миризми на билките и подправките, които Кътбърт бе събрал. Възрастният мъж броеше чесъна, заничаше примижал към връзките глави и мърмореше числа. С лека изненада Филип забеляза, че Кътбърт застарява: плътта му сякаш линееше под кожата.

— Трийсет и седем — обяви високо икономът. — Да ти сипя ли чаша вино?

— Не, благодаря. — Филип беше открил, че пиенето на вино през деня го прави ленив и сприхав. Несъмнено заради това Свети Бенедикт съветваше монасите да пият с умереност. — Съвета ти искам, а не благините ти. Ела, седни тук.

Докато се провираше между сандъците и буретата, Кътбърт се спъна в някакъв чувал и едва не падна, преди да седне на трикракото столче пред приора. Складът не беше толкова спретнато подреден като преди, отбеляза си той. Порази го мисъл.

— Имаш ли трудности със зрението, Кътбърт?

— Не е каквото беше, но бива — отвърна той късо.

Очите му сигурно бяха зле от години — навярно заради това не беше се научил да чете много добре. Но явно беше докачлив по въпроса, затова Филип си премълча, но си отбеляза на ум да започне да подготвя заместник иконом.

— Получих много обезпокоително писмо от приора на Кентърбъри. — Разказа му за кроежите на епископ Уейлрън. Заключи с думите: — Единственият начин да направя това място да заприлича на врящ от дейност кошер, е да накарам паството да работи на него. Можеш ли да измислиш някаква причина да не правя това?

Кътбърт дори не се замисли, а отвърна веднага:

— Напротив, добра идея е.

— Но е малко в разрез с общоприетото, нали?

— Правено е преди.

— Наистина ли? — Филип се изненада и зарадва. — Къде?

— Чувал съм за това на няколко места.

Филип се развълнува.

— И става ли?

— Понякога. Може би зависи от времето.

— Как се прави? Свещеникът ли обявява в края на службата или какво?

— По-организирано е. Епископът или приорът разпраща пратеници до енорийските църкви да обявят, че опрощение за грехове може да се получи в замяна на работа на строителния обект.

— Това е грандиозна идея — възкликна Филип. — Бихме могли да съберем по-голямо паство от обичайното, привлечено от новостта.

— Или по-малко — отвърна Кътбърт. — Някои хора ще предпочетат да дадат пари на свещеника или да запалят свещ на светец, вместо да изкарат цял ден в газене из калта и носене на тежки камъни.

— Изобщо не помислих за това — въздъхна приорът унило. — Може би не е чак толкова добра идея, в края на краищата.

— Други идеи имаш ли?

— Никакви.

— Тогава трябва да опиташ тази и да се надяваш на най-доброто, нали?

— Да — каза Филип. — Да се надяваме на най-доброто.

Филип изобщо не спа през нощта преди неделята на Петдесетница.

Изтеклата седмица беше слънчева, идеално за плана му — повече хора щяха да се притекат в хубаво време — но щом се стъмни в съботата, започна да вали. Лежеше буден и заслушан недоволно в капките дъжд по покрива и вятъра в дърветата. Чувстваше, че се е молил достатъчно. Бог трябваше вече да е съвсем наясно с обстоятелствата.

Предишната неделя всеки монах в приората бе посетил една или повече църкви, за да говори на миряните и да им каже, че биха могли да получат опрощение на греховете си като работят неделите на строителния обект. На Петдесетница щяха да получат опрощение за предната година, а оттогава насетне един ден работа изплащаше седмица обичайни грехове, без убийство и светотатство. Самият Филип беше отишъл в Шайринг и говори във всяка от четирите църкви на енорията. Беше изпратил двама монаси в Уинчестър да посетят колкото може повече от многобройните църквички в града. Уинчестър беше на два дни път разстояние, но Петдесетница беше шестдневен празник и някои хора щяха да предприемат такова пътуване за голям панаир или за зрелищно богослужение. Като цяло, много хиляди хора бяха чули посланието. Не се знаеше обаче колко от тях щяха да откликнат.