Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Филип беше стъписан. Сърцето му заби учестено и ръката му, която държеше писмото, затрепери. Беше дяволски хитър ход от страна на Бигод и приорът не беше го предвидил, не беше си представил дори нещо такова.

Това, което го потресе, бе собствената му непредвидливост. Знаеше колко коварен е Уейлрън. Епископът се беше опитал да го измами преди година, за графството Шайринг. Никога нямаше да забрави колко ядосан беше Уейлрън, след като го бе надхитрил. Още можеше да си представи лицето му, изкривено от гняв, когато изрече: „Заклевам се във всичко свято, никога няма да построиш църквата си.“ Но с времето заплахата на тази клетва се бе заличила в ума му и Филип беше станал непредпазлив.

„Епископ Уейлрън твърди, че нямате никакви пари и за петнайсет месеца не сте построили нищо“, пишеше приорът на Кентърбъри. „Казва, че епископ Хенри ще види лично, че катедралата никога няма да бъде построена, ако се остави на приората Кингсбридж да я строи. Настоява, че моментът да се направи това преместване е сега, преди да се е стигнало до някакъв напредък.“

Уейлрън беше твърде хитър, за да позволи да го хванат в явна лъжа, затова прибягваше до голямо преувеличение. Филип всъщност бе постигнал твърде много. Беше разчистил развалините, одобрил беше плановете, разчертал беше новия източен край, започнал бе да разкопава основите, бе започнал да сече дървен материал и да вади камъни. Но нямаше много за показване на един гост. И беше преодолял ужасни препятствия, за да постигне всичко това: реформиране на манастирските финанси, спечелване на голямо дарение земи от краля и надвиване на граф Пърси за кариерата. Не беше честно!

С писмото от Кентърбъри в ръка отиде до прозореца и се загледа към строителния терен. Пролетните дъждове го бяха превърнали в море от кал. Двама млади монаси с дръпнати над главите качулки носеха дървен материал от речния бряг. Том Строителя беше измайсторил съоръжение с въже и скрипец за вдигане на бурета с пръст от изкопа за основите и навиваше колелото, докато синът му Алфред долу в ямата пълнеше буретата с кал. Изглеждаха все едно, че могат да работят вечно и щеше да е все едно. Всеки друг, освен професионалист, щеше да види тази сцена и да заключи, че тук няма да се построи катедрала до Съдния ден.

Филип остави прозореца и се върна на писалището си. Какво можеше да се направи? За миг беше изкусен да не предприема нищо. Нека епископ Хенри да дойде, да види и да си вземе решението, каза си той. Ако катедралата трябваше да се построи в Шайринг, така да бъде. Нека епископ Уейлрън да сложи ръка на нея и да я използва за своите си цели. Нека донесе богатство и растеж за град Шайринг и за злата фамилия Хамли. Да бъде Божията воля.

Знаеше, че това няма да мине, разбира се. Да имаш вяра в Бога не означаваше да седнеш скръстил ръце и да не правиш нищо. Означаваше да вярваш, че ще имаш успех, ако дадеш всичко от себе си в делото, честно и усърдно. Светият дълг на Филип бе да направи всичко, което можеше, за да не позволи катедралата да попадне в ръцете на цинични и безнравствени хора, които щяха да я използват за собственото си възвеличаване. Това означаваше да покаже на епископ Хенри, че строителната му програма напредва добре и че Кингсбридж има енергията и волята да я осъществи до край.

Вярно ли беше? Факт бе, че за Филип щеше да се окаже убийствено трудно да построи тук катедрала. Вече едва не бяха го принудили да изостави проекта, само защото графът му бе отказал достъп до кариерата. Но знаеше, че ще успее в края на краищата, защото Бог щеше да му помогне. Само че вярата му нямаше да е достатъчна, за да убеди епископ Хенри.

Реши да положи всички усилия да направи мястото да изглежда по-впечатляващо. Щеше да се разпореди всички монаси да работят на обекта през десетте дни, оставащи до Петдесетница. Може би щяха да успеят да изкопаят част от дупките на основите до пълната дълбочина, за да могат Том и Алфред да започнат да редят темелите. Може би част от основите щяха да се довършат до наземното ниво, тъй че Том да започне да строи стена. Това щеше да е малко по-добре от сегашната гледка, но не много. Това, което всъщност му трябваше, бяха сто работника, но нямаше парите и за десет.

Епископ Хенри щеше да пристигне в неделя, разбира се, тъй че никой нямаше да работи, освен ако Филип не приканеше паството. Това вече щеше да осигури сто работника. Представи си как е застанал пред тях и обявява нов вид литургия за Петдесетница: вместо да пеем химни и да редим молитви, ще копаем дупки и ще носим камъни. Щяха да са изумени… Щяха да…