Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

— Един камък не бива изобщо да се опира до тези отгоре и отдолу — отвърна майсторът. — Точно затова е хоросанът.

— Защо не трябва да се допират?

— Причинява пукнатини. — Том се изправи, за да обясни. — Ако стъпваш по покрив с плочи, стъпалото ти ще мине през него. Но ако поставиш дъска през покрива, можеш да вървиш по нея, без да увредиш плочите. Дъската разпределя тежестта и същото прави хоросанът.

Филип изобщо не беше помислял за това. Строителството бе интригуваща работа, особено с някой като Том, който можеше да обясни какво прави.

Най-грубата стена на камъка беше отзад. Но нали тази страна щеше да се вижда отвътре? Филип се зачуди, но после си спомни, че Том всъщност зидаше двойна стена с кухина отвътре, тъй че гърбът на всеки камък щеше да е скрит.

След като Том постави камъка върху ложето от хоросан, взе либелата си. Това беше железен триъгълник с кожена каишка, закрепена на върха му и деления по основата му. Към каишката имаше закрепена оловна тежест, за да виси винаги право надолу. Постави основата на инструмента върху камъка и загледа как пада кожената каишка. Ако висеше на едната или другата страна от централната линия, потупваше камъка с чука си, докато се изравни точно. След това изместваше инструмента, докато застане над фугата между двата съседни камъка, за да провери дали върховете на камъните са точно подравнени. Накрая обръщаше инструмента странично върху камъка да се увери, че не се накланя на едната или другата страна. Преди да вземе нов камък, дръпваше опънатия канап да се увери, че страните на камъка са в права линия. Филип не бе осъзнал досега, че е толкова важно каменните стени да са в съвършено права и точна линия.

Вдигна поглед към останалата част от строителния обект. Беше толкова голям, че осемдесетте мъже и жени, и няколкото деца се губеха в него. Работеха с радост под топлата слънчева светлина, но бяха толкова малко, че сякаш имаше някаква безплодност в усилията им. Първоначално се беше надявал за стотина души, но сега разбра, че дори толкова нямаше да са достатъчно.

През портата влезе нова малка група и Филип насила се надигна и тръгна да ги поздрави с усмивка. Нямаше нужда да им показва, че усилията им ще са напразни. Все едно, щяха да си спечелят опрощение за греховете.

Като се приближи към тях видя, че групата всъщност не беше никак малка. Наброяваха дванайсет души, а после влязоха още двама. Може би щяха да се съберат сто души все пак до пладне, когато се очакваше епископът.

— Бог да ви благослови всички — поздрави той. Канеше се да им каже да започнат да копаят, когато го прекъсна силен вик.

— Филип!

Намръщи се неодобрително. Гласът беше на брат Милий. Дори Милий трябваше да се обръща към него с „отче“ пред външни хора. Филип се озърна натам, откъдето бе дошъл викът. Касиерът едва се крепеше върху манастирската стена в доста недостойна поза. Със спокоен, но отекващ глас, Филип отвърна:

— Брат Милий, слезте от стената.

За негово изумление, Милий се задържа там и викна отново:

— Ела бързо да видиш това!

Новодошлите получаваха лошо впечатление за монашеското подчинение, помисли си Филип, но все пак неволно се зачуди какво толкова беше възбудило брата, че да забрави всякакво благоприличие.

— Ела тук и ми го кажи, Милий — рече той с тон, който пазеше обикновено за шумни послушници.

— Трябва да видиш! — ревна Милий.

„Гледай само да имаш много сериозно основание за това“, помисли си ядосан Филип. Но тъй като не искаше да нахока пред тези външни хора най-близкия си съратник, принуди се да се усмихне и да изпълни молбата му. Раздразнен и почти ядосан, прегази разкаляния двор пред конюшнята и скочи горе на ниската стена.

— Какво означаваше това поведение? — изсъска му.

— Просто погледни! — отвърна Милий и посочи.

Филип проследи жеста му и се загледа навън, над покривите на селото и отвъд реката, към пътя, лъкатушещ нагоре-надолу през ниските хълмове на запад. В началото не можа да повярва на очите си. Между нивите със зелени жита криволичещият път се беше превърнал в плътна маса от хора, стотици хора, и всички идеха към Кингсбридж.

— Какво е това? — промълви той недоумяващо. — Армия? — А след това осъзна, че бяха, разбира се, неговите доброволци. Сърцето му подскочи от радост. — Погледни ги! — извика той. — Трябва да са петстотин… хиляда… повече!

— Точно така! — отвърна щастливо Милий. — Дойдоха, в края на краищата!

— Спасени сме.

Филип бе твърде развълнуван, за да си спомни защо трябваше да е ядосан на Милий. Човешкото множество изпълваше пътя чак до моста, а колоната им се виеше през селото чак до портата на манастира. Хората, които бе поздравил, бяха челото на фаланга. Вече се изливаха през портата, трупаха се при западния край на строителния обект и чакаха някой да им каже какво да правят.