Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

— Забележително — каза епископът, след като рисунката бе готова. — Дано Божията благословия се добави към умението ви.

Том се усмихна. Това се считаше за много висока похвала за назначаването му.

— Милорд епископ — каза приор Филип, — ще благоволите ли да получите закуска, преди да извършите литургията?

— С радост.

Том се отпусна. Изпитът му бе свършил и той го беше взел.

— Може би ще желаете да посетите къщата на приора, която е ей там — предложи Филип на епископа. Групата тръгна. Филип стисна ръката на Том и промълви с едва сдържано тържество: — Успяхме!

Том въздъхна облекчено, щом важните особи го оставиха. Чувстваше се доволен и горд. Да, помисли си, успяхме. Епископ Хенри бе повече от впечатлен: беше изумен, въпреки сдържаността си. Уейлрън очевидно го бе настроил да очаква сцена на запуснатост и безделие, тъй че реалността се оказа още по-изненадваща. В крайна сметка злонамереността на Уейлрън бе проработила срещу него и бе извисила победата на Филип и Том.

Тъкмо когато душата му се къпеше в блясъка на една честно спечелена победа, чу познат глас.

— Здравей, Том Строителю.

Обърна се и видя Елън.

Беше негов ред да се изуми. Катедралната криза толкова бе изпълнила ума му, че не беше помислял за нея през целия ден. Зяпна в нея щастлив. Изглеждаше съвсем същата като в деня, в който си бе заминала: слабичка, смугла, с тъмна коса, която се движеше като вълни по пясъчен бряг, и онези дълбоки, искрящи златни очи. Усмихна му се със сочните устни, които винаги го караха да мисли за целувка.

Обзе го порив да я стисне в прегръдката си, но го надви. Едва успя да промълви:

— Здравей, Елън.

Един младеж до нея рече:

— Здравей, Том.

Том го погледна с любопитство.

— Не помниш ли Джак? — запита Елън.

— Джак! — възкликна той. Момъкът се бе променил. Беше по-висок от майка си и имаше онази кокалеста фигура, която караше някои баби да казват, че момчето е надраснало силата си. Все още имаше светлорижа коса, бяла кожа и сини очи, но чертите на лицето му бяха станали някак по-привлекателни и някой ден можеше дори да бъде красив.

Том отново се втренчи в Елън. За миг просто се наслаждаваше да я гледа. Искаше му се да каже „Липсваше ми, не мога да ти опиша колко ми липсваше“, и замалко да го направи, но изгуби кураж и вместо това промълви:

— Е, къде беше?

— Живяхме там, където сме живели винаги, в леса — отвърна тя.

— А какво те накара да се върнеш, точно днес?

— Чухме за призива ви за доброволци и ни обзе любопитство да видим как се оправяте. А и не съм забравила, че обещах да се върна един ден.

— Толкова се радвам, че го направи — каза Том. — Копнеех да те видя.

Тя го изгледа нащрек.

— О?

Това беше моментът, за който бе чакал и който бе обмислял от година, а след като бе дошъл, се уплаши. Досега бе могъл да живее в надежда, но ако днес тя го отхвърлеше, щеше да знае, че я е изгубил завинаги. Страх го беше да започне. Мълчанието се проточи. Най-сетне си пое дъх.

— Слушай. Искам да се върнеш при мен. Не, моля те не казвай нищо, преди да си чула какво имам да кажа… моля те.

— Добре — отвърна тя сдържано.

— Филип е много добър приор. Манастирът забогатява непрекъснато, благодарение на доброто му ръководство. Моята работа е сигурна. Няма да се наложи да тъпчем пътищата отново, никога, обещавам.

— Не беше това…

— Знам, но искам да ти кажа всичко.

— Добре.

— Построил съм къща в селото, с две стаи и комин, и мога да я направя по-голяма. Няма да трябва да живеем в приората.

— Но селото е на Филип.

— Филип в момента ми е задължен. — Том махна с ръка да посочи гледката наоколо. — Знае, че не би могъл да направи това без мен. Ако го помоля да ти прости за това, което направи и да приеме едногодишното ти изгнание за достатъчно наказание, ще се съгласи. Не може да ми откаже това, точно днес.

— А момчетата? — каза тя. — Трябва ли да гледам как Алфред пуска кръв на Джак всеки път, когато се почувства ядосан?

— Мисля, че имаме отговор на това, всъщност — отвърна Том. — Алфред вече е зидар. Ще взема Джак за мой чирак. Така Алфред няма да негодува за безделието на Джак. А ти можеш да учиш Алфред да чете и пише, тъй че двете момчета да са равни — и двамата работещи, и двамата грамотни.

— Много си мислил за това, а? — каза тя.

— Да.

Зачака реакцията й. Не беше хубаво да е настоятелен. Единственото, което можеше да направи, бе да опише положението. Да можеше само да нарисува скица! Чувстваше, че се е справил с всяко възможно възражение. Трябваше вече да се съгласи! Но тя все още се колебаеше.