Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

В замъка винаги имаше много котки, тъй че една по-малко беше без значение. Мъжете затвориха вратите и пуснаха кепенците на прозорците в залата на цитаделата, а после избутаха мебелите до стените, за да не може котката да се скрие зад нищо. После струпаха камъни в средата на помещението. Котаракът, престарял ловец на мишки, надуши жаждата за кръв във въздуха и клекна на пода до вратата, надявайки се да се измъкне навън.

Всеки трябваше да сложи пени в гърнето за всеки камък, който хвърли, а този, който хвърлеше фаталния камък, печелеше гърнето.

Докато теглеха жребий за реда на хвърлянето, котката се възбуди и започна да крачи неспокойно напред-назад около вратата.

На Уилям се падна да хвърля пръв. Беше късмет, защото макар котката да беше настръхнала, все още не знаеше характера на играта и можеше да бъде изненадана. С гръб към животното Уолтър взе камък от купчината и го скри в шепата си. После бавно се обърна и изведнъж хвърли.

Не улучи. Камъкът издрънча във вратата, а котаракът скочи и побягна. Другите се разсмяха.

Не беше късмет да хвърляш втори, защото котката беше със свежи сили и пъргава в краката, докато по-късно щеше да е уморена и сигурно наранена. Следващият беше млад скуайър. Той загледа тичащата из залата котка, търсеща изход и изчака докато забави. Тогава хвърли. Беше добро мятане, но котката го видя и го избегна. Мъжете замърмориха разочаровано.

Животното отново затича, вече по-бързо, изпадна в паника, мяташе се нагоре по магаретата и дъските, струпани до стената и скачаше долу на пода. След това хвърли един по-възрастен рицар. Замахна лъжливо да види накъде ще скочи котката и хвърли истински щом тя се засили, целейки се малко пред главата й. Другите аплодираха хитрината му, но котката видя идващия камък, спря изведнъж и го избегна.

В отчаянието си котаракът се опита да се свре зад един дъбов скрин в ъгъла. Следващият стрелец видя шанс в това и не го изпусна: хвърли бързо, докато бе застинал на място и го удари в задницата. Разнесоха се викове. Котката се отказа от опитите да се напъха зад скрина и затича из залата, но вече куцаше и се движеше по-бавно.

Отново дойде ред на Уилям.

Смяташе, че може би ще успее да я убие, ако внимава. За да умори животинчето още малко, той му изрева, принуждавайки го да затича по-бързо. После замахна лъжливо, със същия ефект. Ако някой друг се беше забавил така, щяха да го освиркат, но Уилям беше графският син, тъй че зачакаха търпеливо. Котаракът забави, явно от болката и умората. Запристъпва с плаха надежда към вратата. Уилям изпъна ръката си назад. Съвсем неочаквано, котката спря до стената при вратата. Уилям понечи да хвърли. Преди камъкът да излети от ръката му, вратата рязко се отвори и в рамката застана свещеник в черно расо. Уилям хвърли, но котаракът излетя като стрела от лък, с победоносен вой. Свещеникът на прага отвърна с уплашен врясък и се вкопчи в полите на расото си. Младежите вътре избухнаха в смях. Котката се блъсна в краката на свещеника, падна на лапите си и профуча през вратата. Свещеникът стоеше замръзнал и с изкривено от паника лице като старица, уплашена от мишка, а младите мъже вътре се разреваха от смях.

Уилям позна свещеника. Беше епископ Уейлрън.

Това го разсмя още повече. Фактът, че уплашилият се като жена от една котка свещеник беше и съперник на семейството, правеше случката още по-забавна.

Епископът се овладя много бързо. Изчерви се, посочи обвинително с пръст към Уилям и изръмжа дрезгаво:

— Ще страдаш вечно в най-долните кръгове на ада.

Смехът на Уилям секна моментално и той потрепера от ужас. Като малък, майка му беше причинявала кошмари, като му разправяше какво правят дяволите на хора в ада, как ги горят в пламъците, бодат им очите и режат срамните им части с остри ножове. Оттогава мразеше да слуша приказки за това.

— Млъкни! — изкрещя той на епископа. В залата се възцари тишина. Уилям извади ножа си и тръгна към Уейлрън. — Не идвай тук да ми проповядваш, змия такава! — Уейлрън изобщо не изглеждаше уплашен, просто заинтригуван, сякаш му бе интересно, че е открил слабостта на Уилям, а това го вбеси още повече. — Ще увисна заради теб, тъй че ми помогни…

Беше толкова побеснял, че щеше да промуши епископа, но един глас от стълбището зад него го спря:

— Уилям! Престани!

Беше баща му.

Уилям се спря и след миг прибра ножа в канията.

Уейлрън влезе в залата. Последва го още един свещеник, който затръшна вратата след себе си: дякон Балдуин.