Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Виж, това беше идея.

— Един момент — каза той.

Щеше да включи всички здрави и читави братя в манастира… трябваше да се организира грижливо като военна операция, но без оръжия… щеше да им трябва храна за два дни…

— Не знам дали това ще успее, но си струва да се опита. Слушайте.

И им описа плана си.

Потеглиха почти веднага: трийсет монаси, десет послушници, Ото Черното лице и групата му каменари, Том Строителя и Алфред, два коня и талига. Щом се стъмни, запалиха фенери да им показват пътя. Към полунощ спряха да отдъхнат и да хапнат от походната храна, която кухнята им бе приготвила набързо: пиле, бял хляб и червено вино. Филип винаги беше вярвал, че тежката работа трябва да се възнаграждава с добра храна. Щом тръгнаха отново, запяха службата, която трябваше да извършват в манастира.

В един момент, в най-тъмния час, Том Строителя, който ги водеше, вдигна ръка да ги спре. Каза на приора:

— Само още една миля до кариерата.

— Добре. — Филип се обърна към монасите. — Свалете си налъмите и сандалите и обуйте плъстените ботуши. — Смъкна своите сандали и си навлече чифта плъстени ботуши, каквито селяните обуваха зиме.

Отдели двама от послушниците.

— Едуард и Филимон, вие останете тук с конете и каруцата. Пазете тишина и чакайте, докато напълно се съмне. Тогава елате при нас. Ясно ли е?

— Да, отче — отвърнаха двамата в хор.

— Добре. Останалите, тръгнете след Том Строителя, веднага. И в пълна тишина, моля.

Всички поеха напред.

Духаше лек западен вятър и шумоленето на дърветата прикриваше шума от дишането на петдесетимата мъже и тътренето на петдесет чифта плъстени ботуши. Филип започна да се чувства напрегнат. Сега, когато предстоеше да се задейства, планът му се стори малко налудничав. Зашепна тихо молитва за успех.

Пътят зави наляво и на мъждукащата светлина на фенерите се показа дървен заслон, грамада полудовършени каменни блокове, няколко стълби и скеле, а зад тях тъмен хълмист склон, разяден от белите дири на ломенето на камъни. Филип изведнъж се зачуди дали хората, които спяха в заслона, имаха кучета. Ако имаха, елементът на изненадата се губеше и целият замисъл се подлагаше на риск. Но за връщане беше твърде късно.

Цялата тълпа монаси се затътри покрай заслона. Филип затаи дъх, очаквайки всеки момент да чуе кучешки лай и шумотевица. Но нямаше никакви кучета.

Накара хората си да спрат в подножието на скелето. Беше горд, че са толкова тихи. Трудно беше да се опази тишина дори в църква. А може би бяха твърде уплашени, за да вдигат шум.

Том Строителя и Ото Черното лице започнаха тихо да разставят каменарите по обекта. Разделиха ги на две групи. Едната се струпа на равния терен пред скалната фасада. Другите се качиха на скелето. Когато всички заеха местата си, Филип с жестове упъти монасите да застанат или насядат около работниците. Самият той се отдели от останалите и застана между заслона и скалната фасада.

Разчетът във времето бе съвършен. Зората се появи няколко мига след като всички заеха местата си. Филип извади свещ изпод наметалото си и я запали от фенера, след това се обърна с лице към монасите и я вдигна високо. Беше предварително уговореният сигнал. Всичките четиридесетима монаси и послушници извадиха свещи и ги запалиха от един от трите фенера. Ефектът бе драматичен. Денят изгря над каменоломна, обкръжена от мълчаливи призрачни фигури, всяка от тях държаща малка мъждукаща светлина.

Филип отново се обърна с лице към заслона. Там все още нямаше признаци на живот. Отпусна се и зачака. Монасите ги биваше в това. Стоенето неподвижно часове наред бе част от ежедневния им живот. Работниците обаче не бяха толкова навикнали и скоро започнаха да губят търпение, размърдаха се по местата си и си замърмориха тихо един на друг. Но вече беше без значение.

Мърморенето или усилващата се дневна светлина разбуди обитателите на заслона. Филип чу как някой вътре се закашля и изхрачи, после до ушите му стигна стърженето на вдигнатото мандало зад вратата. Вдигна ръка за пълна тишина.

Вратата на заслона се отвори широко. Филип задържа ръката си във въздуха. Навън излезе мъж и разтърка очи. Приорът го разпозна по описанието на Том като Харолд от Шайринг, майстора каменар. Отпървом Харолд не видя нищо необичайно. Подпря се на гредата на вратата и се закашля отново, с дълбоката и хъхреща кашлица на човек, чиито дробове са пълни с каменна прах. Филип смъкна ръката си. Някъде зад него канторът подаде тон и всички монаси запяха. Кариерата закънтя, изпълнена със зловещи съзвучия.