Двамата ратници изглеждаха разколебани, но преди Том да е успял да подсили предимството си, Ото заговори.
— Чакай малко — каза той на строителя. — Доведох си хората тук да сечем камък, не да се бием.
Сърцето на майстора се сви. Ако каменарите не бяха готови да държат на своето, нямаше надежда.
— Не бъдете толкова боязливи! Нима ще се оставите да ви лишат от работа тия двама млади негодници?
Ото гледаше навъсено.
— Няма да се бия с въоръжени хора — заинати се той. — Изкарвах добре десет години и не съм толкова закъсал за работа. Освен това, аз не знам кое е правото и кое — кривото тука — за мен е само твоята дума срещу тяхната.
Том огледа останалите от групата на Ото. Двамата каменоделци изглеждаха също толкова упорити като него. Разбира се, щяха да правят каквото той кажеше: беше им не само майстор, но и баща. А и разбираше гледната точка на Ото. Всъщност, на неговото място сигурно щеше да направи същото. Нямаше да се въвлече в свада с въоръжени мъже, освен ако не е съвсем отчаян.
Но това, че го разбираше, не му донесе утеха. Всъщност го обезсърчи още повече. Реши да опита още веднъж.
— Никакъв бой няма да има. Те знаят, че кралят ще ги обеси, ако ни наранят. Дайте просто да си запалим огън и да се настаним за през нощта, а на сутринта ще почнем работа.
Споменаването на нощта се оказа грешка. Един от синовете на Ото възропта:
— Как можем да спим с тия главорези наблизо?
Другите замърмориха одобрително.
— Ще поставим постове — каза отчаян Том.
Ото поклати твърдо глава.
— Напускаме тая вечер. Веднага.
Строителят огледа мълчаливо мъжете и разбра, че е победен. Тази сутрин беше тръгнал толкова обнадежден и трудно можеше да повярва, че плановете му са осуетени от тези двама жалки катили. Толкова нагло беше, че думи нямаше. Не можа да се въздържи и изръмжа жлъчно на Харолд на тръгване:
— Тръгнали сте срещу краля и това е опасна работа. Кажи това на графа на Шайринг. И му кажи, че аз съм Том Строителя и ако го спипам някой ден за дебелия врат, ще го стискам, докато се задави.
Джони Осем пенса беше ушил миниатюрно монашеско расо за малкия Джонатан, чак с широките ръкави и качулката. Изглеждаше толкова сладък в него, че разтапяше всяко сърце, но дрешката не беше много практична: качулката все падаше напред и му пречеше да гледа, а когато пълзеше, расото се заплиташе в коленете му.
Следобеда, когато Джонатан вече беше подремнал, както и монасите, приор Филип се натъкна на бебето с Джони Осем пенса в бившия кораб на църквата, който послушниците сега използваха за игрище. По това време на деня на послушниците се позволяваше да изпуснат малко пара и Джони ги гледаше как си играят на гоненица, докато Джонатан разучаваше плетеницата от колчета и канап, с които Том Строителя бе очертал наземния план на източния край на новата катедрала.
Филип поседя малко до Джони в дружелюбно мълчание. Беше заобичал много младежа, който компенсираше малоумието с необикновеното си добросърдечие.
Джонатан вече се беше вдигнал на крака, подпрян на един кол, който Том беше забил в земята, където щеше да е северният портик. Държеше връвта, вързана за кола и с тази несигурна опора направи две непохватни, но упорити стъпки напред.
— Скоро ще проходи — каза Филип на Джони.
— Опитва се, отче. Но все си пада на дупето.
Филип се наведе и протегна ръце към Джонатан.
— Ела към мен. Хайде.
Малкият се ухили и показа неравните си зъбки. Направи още една стъпка, стиснал връвта на Том. После посочи към Филип, сякаш това щеше да му помогне и с внезапен изблик на храброст прекоси делящото ги пространство с три бързи, решителни крачки.
Филип го взе в ръцете си и възкликна:
— Ето на, браво!
Сгуши го до себе си горд, сякаш постижението бе негово, а не на бебето.
Джони беше също толкова възхитен.
— Той проходи! Проходи!
Джонатан взе да се бори да го пуснат. Филип го остави на земята да види дали пак ще тръгне. Но му стигаше за днес и той веднага се смъкна на колене и запълзя към Джони.
Някои от монасите бяха скандализирани, спомни си Филип, когато бе довел в Кингсбридж Джони и бебето Джонатан. Но с Джони беше лесно да се оправи човек, стига да не забравя, че по същество беше едно дете в мъжко тяло. А Джонатан беше надвил всякаква съпротива със силата на личния си чар.
Джонатан не беше единственият повод за вълнения през онази първа година. След като бяха гласували за добър осигурител, се бяха почувствали излъгани, когато Филип въведе суров режим, за да намали ежедневните разходи на приората. Филип малко се беше наскърбил: смяташе, че съвсем ясно бе дал да се разбере, че главната му цел ще е новата катедрала. Монашеските висши служители също се бяха възпротивили на плана му да отнеме финансовата им независимост, макар и да знаеха много добре, че без реформи приоратът щеше бързо да рухне. А когато беше похарчил пари за увеличаване на манастирските стада овце, беше се стигнало почти до бунт. Но монасите по същество бяха хора, които искаха да им се казва какво да правят. А епископ Уейлрън, който сигурно щеше да окуражи бунтовниците, бе прекарал повечето време от годината в ходене до Рим и обратно. Тъй че ропотът накрая остана далече зад гърба им.
Читать дальше