Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Пътят възви през ивица гора и свърши в подножието на хълм. Самият хълм представляваше кариерата и предишни каменари бяха откъртили голям отрязък от скалното лице. Първоначалното впечатление на строителя бе, че ще е лесна за работа: един хълм трябваше да е по-добър от яма, защото винаги беше по-лесно да се смъкват камъните от височина, отколкото да се вдигат от дупка.

На кариерата се работеше, нямаше спор. В подножието на хълма имаше заслон — грубо скеле, стигащо до над дванайсет стъпки нагоре по разядения склон — и грамада от камъни, чакащи да бъдат прибрани. Том видя най-малко десет каменари. Най-злокобното от всичко бяха двамата войници със сурови лица. Излежаваха се пред заслона и мятаха камъчета в едно буре.

— Не ми харесва тая гледка — изръмжа Ото.

На строителя също не му се хареса, но се престори на спокоен. Навлезе в кариерата все едно, че беше негова и бързо тръгна към двамата войници. Те се надигнаха с притеснените и малко гузни физиономии на стражи, останали да пазят твърде много досадни дни. Том бързо огледа оръжията им: всеки имаше меч и кама, а освен това носеха тежки кожени якета, но без броня. Самият той имаше зидарски чук, окачен на колана. Изобщо не беше в положение да влиза в бой. Тръгна мълчаливо право към двамата, а в последния момент зави настрани покрай тях и продължи до заслона. Те се спогледаха, без да знаят какво да правят: ако Том беше по-дребен или ако нямаше чук, можеше да побързат да го спрат, но сега беше късно.

Той влезе в заслона. Беше голяма постройка с огнище. По стените висяха чисти сечива и в ъгъла имаше голям камък за наточването им. Двама каменоделци стояха до грамадната дървена маса, наречена бенкър, и дялаха камъни с брадви.

— Добър ви ден, братя — поздрави Том с обичайното между занаятчиите обръщение. — Кой е майсторът тук?

— Аз съм майсторът каменар — отвърна единият. — Харолд от Шайринг.

— Аз съм майсторът строител на катедралата в Кингсбридж. Името ми е Том.

— Добър ти ден, Том Строителю. За какво си тук?

Том огледа Харолд, преди да отвърне. Беше блед прашасал мъж с прашасали зелени очи, които присвиваше, докато говореше, сякаш винаги трябваше да маха каменната прах от тях. Подпря се небрежно на бенкъра, но не беше толкова спокоен, колкото се правеше. Беше нервен и настръхнал. „Знае много точно за какво съм тук“, помисли си Том.

— Довел съм моя майстор каменар да работи тук, разбира се.

Двамата войници го бяха последвали, а Ото и групата му бяха влезли след тях. Някои от хората на Харолд също се струпваха при вратата, любопитни да разберат за какво е целият шум.

— Кариерата е собственост на графа — каза Харолд. — Ако искаш да вземеш камък, трябва да се видиш с него.

— Не, няма — отвърна Том. — Когато кралят даде кариерата на граф Пърси, даде също така правото на приората Кингсбридж да вади камък. Повече разрешение не ни трябва.

— Е, не можем всички да я работим, нали?

— Сигурно можем — рече Том. — Не бих искал да лишавам хората ти от работа. Цял хълм с камъни има, достатъчно за две катедрали, че и за повече. Би трябвало да измислим начин да разработим кариерата тъй, че всички да можем да сечем камък тук.

— Не мога да се съглася с това — отвърна Харолд. — Нает съм от графа.

— Добре, аз съм нает от приора на Кингсбридж и хората ми ще започнат работа тук утре сутринта, все едно дали ви харесва или не.

Тогава един от войниците проговори:

— Няма да работите тук. Нито утре, нито в който и да е друг ден.

До този момент Том се беше вкопчил в идеята, че макар Пърси да нарушаваше духа на кралския едикт, като работеше кариерата за себе си, ако го понатиснеха, щеше да се подчини на буквата на спогодбата и да разреши на приората да взима камък. Но на тези ратници явно им бе наредено да връщат каменарите на приората. Това вече беше друго нещо. Обезсърчен Том разбра, че никакъв камък нямаше да вземе оттук без бой.

Ратникът, който бе заговорил, беше нисък набит тип на около двайсет и пет години, с войнствена физиономия. Изглеждаше тъп, но упорит. С такива най-трудно можеше да се разбере човек. Строителят го изгледа предизвикателно и попита:

— Кой си ти?

— Надзирател съм на графа на Шайринг. Той ми каза да пазя тази кариера и ще го направя.

— И как смяташ да го направиш?

— С ей тоя меч. — Пипна дръжката на оръжието на колана си.

— А какво мислиш, че ще направи кралят, като те заведат при него за нарушаване на мира му?

— Ще си поема риска.

— Но вие сте само двама — заговори му с благоразумен тон Том. — Ние сме седем мъже и четири момчета, и имаме разрешението на краля да работим тук. Ако ви убием, няма да ни обесят.