Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Неговият ум бе тръгнал в същата посока.

— Вие не ме познавате, но аз ви знам — заговори той. — Вие сте децата на Бартоломю, бившия граф на Шайринг. Знам, че преживяхте големи нещастия и се радвам, че имам възможност да ви помогна. Ще ви купувам вълната по всяко време.

Искаше й се да го разцелува. Не само, че я беше спасил днес, ами беше готов да гарантира и бъдещето й! Най-сетне намери дар слово.

— Не зная как да ви благодаря — промълви тя. — Бог знае, имаме нужда от закрилник.

— Е, вече си имате двама — каза той. — Бог и мен.

Алиена бе трогната до дъното на душата си.

— Вие спасихте живота ми, а аз дори не зная кой сте.

— Името ми е Филип — усмихна се той. — Аз съм приорът на Кингсбридж.

Беше голям ден, когато Том Строителя поведе каменарите към кариерата.

Отидоха няколко дни преди Великден, петнайсет месеца след като изгоря старата катедрала. Толкова време бе отнело на приор Филип да събере достатъчно пари, за да наеме занаятчии.

Том беше намерил дървосекач и майстор каменар в Солсбъри, където палатът на епископа бе почти довършен. Горският работник и хората му се трудеха вече от две седмици, намираха и сечаха високи борове и зрели дъбове. Съсредоточили бяха усилията си в горите край реката, нагоре по течението от Кингсбридж, защото беше много скъпо да се превозва материалът по криволичещите разкаляни пътища и можеше да се спестят много пари, като дървото просто се пуска по течението до строежа. Дърветата се одялваха грубо за пилони на скелето, извайваха се грижливо в мостри за зидарите и каменоделците или — с най-високите стволове — се заделяха за бъдеща употреба като тавански греди. В Кингсбридж вече редовно пристигаше хубаво дърво и единственото, което Том трябваше да прави, бе да плаща на дървосекачите всяка събота вечер.

Каменарите бяха пристигнали през последните няколко дни. Майсторът, Ото Черното лице, беше взел със себе си двамата си сина, и двамата опитни каменоделци, четирима внуци, всички чираци, и двама ратаи, единият негов братовчед, а другият — зет му. Такова роднинство беше нормално и Том нямаше възражения: от семейна група обикновено се получаваше добър работен екип.

Засега все още нямаше занаятчии, които да работят в Кингсбридж на самия строеж, освен Том и манастирския дърводелец. Беше добра идея да се натрупа малко материал. Но скоро Том щеше да наеме хората, които да оформят гръбнака на строителния екип, зидарите. Това бяха хората, които редяха камъните един върху друг и вдигаха стените. Тогава щеше да започне голямото начинание. Том крачеше живо и отривисто: на това се беше надявал и за това се беше трудил от десет години.

Решил беше, че първият зидар, когото ще наеме, щеше да е синът му, Алфред. Алфред беше почти на шестнайсет години и бе придобил основните умения: можеше да издялва камъните четвъртити и да гради права стена. Щом започнеше наемането, Алфред щеше да получава пълна надница.

Другият му син, Джонатан, бе на петнайсет месеца и растеше бързо. Здраво и жизнено дете, той беше галеничето на целия манастир. В началото Том се безпокоеше малко, че бебето го гледа малоумният Джони Осем пенса, но Джони се оказа грижовен като всяка майка и разполагаше с повече време от повечето майки, което да посвети на подопечния си. Монасите все още не подозираха, че Том е бащата на Джонатан и навярно вече никога нямаше да заподозрат.

Седемгодишната Марта имаше дупка между предните си зъбчета и й липсваше Джак. За нея Том най-много се безпокоеше, защото имаше нужда от майка.

Не липсваха жени, които щяха да се радват да се оженят за строителя и да се грижат за малката му дъщеря. Знаеше, че не беше ни най-малко непривлекателен мъж, а и поминъкът му изглеждаше сигурен вече, след като приор Филип започна да строи сериозно. Том се беше преместил от къщата за гости и си бе построил в селото хубава двустайна къща с комин. След време, като майстор строител, ръководещ целия проект, можеше да очаква заплата и облаги, на каквито можеха да завидят не малко дребни благородници. Но не можеше да си представи как ще се ожени за някоя друга, освен за Елън. Беше като човек, свикнал да пие от най-хубавото вино и открива, че ежедневното вино има вкус на оцет. Имаше една вдовица в селото, пълничка симпатична жена с усмихнато лице, пищна гръд и две добре възпитани деца, която му беше опекла няколко пая и го целуна много топло на коледното празненство. Щеше да се омъжи за него веднага щом пожелаеше. Но той знаеше, че нямаше да е щастлив с нея, защото винаги щеше да копнее за възбудата да е женен за непредсказуемата, избухливата, омайващата, страстната Елън.