Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Елън беше обещала да се върне някой ден, да го навести. Том изпитваше пламенна увереност, че ще спази това си обещание и се беше вкопчил в идеята упорито, макар да беше изтекла повече от година, откакто тя си замина. А когато все пак се върнеше, щеше да я помоли да се омъжи за него.

Смяташе, че тя вече ще може да го приеме. Не беше вече беден и окаян; можеше да изхрани семейството си, както и нейното. Чувстваше, че с правилен подход биха могли да се предотвратят свадите между Алфред и Джак. Ако Джак бъдеше накаран да работи, Алфред нямаше да негодува толкова срещу него, смяташе Том. Щеше да предложи да вземе Джак за чирак. Момъкът бе показал интерес към строителството, имаше бърз и буден ум, а след около година щеше да е достатъчно голям за тежка работа. Тогава Алфред нямаше да може да казва, че Джак е безделник. Другият проблем беше, че Джак можеше да чете, а Алфред не можеше. Том щеше да помоли Елън да научи Алфред на четмо и писмо. Можеше да му дава уроци всяка неделя. Тогава Алфред щеше да може да се чувства толкова добър, колкото Джак във всяко отношение. Момчетата щяха да са равни, и двамата образовани, и двамата работещи, и много скоро щяха да се изравнят на ръст.

Знаеше, че на Елън всъщност й харесваше да живее с него, въпреки всичките им изпитания. Харесваше тялото му и харесваше ума му. Щеше да иска да се върне при него.

Доколко щеше да може да оправи нещата с приор Филип, беше друг въпрос. Елън бе оскърбила вярата на Филип доста сериозно. Трудно му бе да си представи нещо по-обидно за приор от това, което тя бе сторила. Строителят все още не беше решил този проблем.

Междувременно цялата му мисловна енергия бе съсредоточена над планирането на катедралата. Ото и групата му щяха да вдигнат груб заслон за себе си до каменоломната, където да могат да преспиват нощем. След като се устроеха, щяха да си построят истински къщи и женените щяха да си доведат семействата да живеят с тях.

От всички занаяти, свързани със строителството, каменарството изискваше най-малко умения и най-много мускули. Майсторът каменар вършеше умствената работа: той решаваше кои зони да се разкъртят и в какъв ред; той се грижеше за направата на стълбите и повдигащите механизми; ако се разработваше отвесна стена, той конструираше скелето; той се грижеше кариерата постоянно да се снабдява със сечива от ковачницата. Всъщност къртенето на камъни беше сравнително просто. С помощта на желязна кирка каменарят правеше първоначален жлеб в скалата, после го вдълбаваше с чук и длето. Щом жлебът станеше достатъчно голям, за да отслаби скалата, забиваше в него дървен клин. Ако бе преценил скалата добре, тя щеше да се разцепи точно където той искаше.

Работниците изнасяха камъните от кариерата, като ги носеха на носилки или като ги вдигаха с въже, закрепено за навиваща се макара. В навеса каменоделците щяха грубо да насекат камъните във форми, определени от майстора каменар. Точното извайване и оформяне щеше да се прави в Кингсбридж, разбира се.

Най-големият проблем щеше да е превозът. Кариерата беше на един ден път от строежа, а един колар вероятно щеше да взима четири пенса на курс — а не можеше да кара повече от осем-девет от големите камъни, без колата му да се строши или да убие коня си. Скоро след като каменарите се устроеха, Том щеше да проучи района и да види дали нямаше някои водни пътища, с които да се съкрати разстоянието.

Бяха тръгнали от Кингсбридж на разсъмване. Докато вървяха през леса, надвисналите над пътя дървета напомниха на Том за колоните на катедралата, които щеше да строи. Новите листа едва покарваха. Винаги го бяха учили да украсява капителите над колоните с волути и спирали, но сега му хрумна, че украсата им с листа щеше да изглежда възхитително.

Движеха се добре, тъй че рано следобеда вече бяха в околностите на каменоломната. За своя изненада Том чу в далечината кънтене на метал в скала, сякаш някой работеше там. Формално кариерата бе собственост на графа на Шайринг, Пърси Хамли, но кралят беше дал на приората Кингсбридж правото да я използват за катедралата. Може би, разсъди Том, граф Пърси възнамеряваше да разработва кариерата за своя изгода едновременно с приората. Кралят сигурно не беше го забранил изрично, но това щеше да причини много неудобства.

Щом се приближиха, Ото, мургав мъж с грубовати обноски се намръщи, но нищо не каза. Другите мъже си замърмориха неспокойно. Том ги пренебрегна, но закрачи по-бързо, нетърпелив да разбере какво става.