Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Филип бе преживял няколко самотни момента, но беше убеден, че резултатите щяха да го оправдаят. Действията му вече носеха доста задоволителни плодове. Цената на вълната отново се беше вдигнала, а той вече бе започнал стрижбата. Ето защо можеше да си позволи да наеме дървосекачи и каменари. Щом финансовото положение се подобреше и строителството на катедралата напреднеше, положението му на приор щеше да стане непоклатимо.

Потупа сърдечно Джони Осем пенса по темето и тръгна през строежа. С малко помощ от слугите на приората и по-младите монаси, Том и Алфред бяха поставили началото на копаенето на основите. Само че все още бяха дълбоки едва пет-шест стъпки. Том беше казал на Филип, че на някои места дупките на основите трябва да са двайсет и пет стъпки дълбоки. Щеше да му трябва голяма работна сила плюс вдигащи механизми, за да копае толкова дълбоко.

Новата църква щеше да е по-голяма от старата, но все пак щеше да е малка за катедрала. Отчасти на Филип му се искаше да е най-дългата, най-високата, най-богатата и най-красивата катедрала в кралството, но потискаше това желание и си казваше, че трябва да е благодарен за какъвто и да е храм.

Влезе в сайванта на Том и погледна дървенията на пейката. Строителят беше прекарал повечето от зимата тук, работеше с железен прът за мерене и комплект тънки длета и правеше тъй наречените от него мостри — дървени модели за зидарите, които да ги насочват, докато дялат камъните в желаната форма. Филип беше наблюдавал с възхита как Том, едър мъж с груби длани, извайваше точно и с болезнено усърдие дървото в съвършени извивки, прави ръбове и точни ъгли. Сега той взе една от мострите и я заоглежда. Беше оформена като ръб на цветче маргаритка, четвърт кръг с няколко закръглени издатини като венчелистчета. Що за камък трябваше да е оформен така? Открил беше, че му е трудно да си представи тези неща и силата на въображението на строителя непрекъснато го впечатляваше. Погледна рисунките му, изваяни върху гипса в дървени рамки и най-сетне реши, че държеше модел за колоните на аркадата, които щяха да приличат на снопове стебла. Филип беше мислил, че ще са снопове стебла, но сега разбра, че щеше да е илюзия: щяха да са масивни каменни колони с наподобяваща стебла украса.

Пет години, беше казал Том, и източният край щеше да е довършен. Пет години и Филип щеше да може отново да отслужва литургии в катедралата. Единственото, което трябваше да направи, бе да намери пари. Тази година едва беше успял да задели достатъчно, за да положи скромно начало, защото реформите бавно щяха да донесат резултат. Но следващата година, след като продадеше новата пролетна вълна, щеше да може да наеме повече майстори и да започне сериозното строителство.

Камбаната удари за вечерня. Филип напусна малкия сайвант и се запъти към входа на криптата. Озърна се към портата на манастира и се стъписа, като видя, че Том Строителя влиза през нея с всички каменари. Защо се връщаха? Том беше казал, че ще се задържи навън седмица, а работниците щяха да останат там неопределено дълго. Забърза се насреща им.

Когато се приближи видя, че са уморени и отпаднали духом все едно, че се беше случило нещо ужасно обезкуражаващо.

— Какво има? — рече той. — Защо сте тук?

— Лоша новина — отвърна Том Строителя.

Филип кипеше от гняв през цялата вечерня. Направеното от граф Пърси беше възмутително. Никакво съмнение нямаше кой бе прав и кой крив в този случай, никакво двусмислие нямаше в разпоредбите на краля: графът лично беше присъствал, когато бе направено изявлението, а правото на приората да разработва кариерата бе утвърдено в харта. Дясното му стъпало потупваше нервно и ядосано по каменния под на криптата. Ограбваха го. Пърси все едно, че беше откраднал пенита от църковна хазна. Една троха оправдание нямаше за това. Хамли нагло се бе опълчил и на Бога, и на краля. Но най-лошото бе, че Филип не можеше да строи новата катедрала, ако не взима безплатно камък от кариерата. Вече работеше с почти минимален бюджет и ако се наложеше да плаща пазарната цена за камъка си и превоза от още по-далече, въобще нямаше да може да строи. Щеше да се наложи да чака още година или повече, а така щяха да станат шест или седем години, преди да може отново да води служби в катедралата. Мисълта беше непоносима.

Проведе спешен катедрален съвет веднага след вечернята и съобщи на монасите новината.

Беше си разработил техника за справяне с катедралните съвети. Ремигий, помощник-приорът, все още хранеше неприязън към него заради това, че го беше победил на избора и често пъти я издаваше, когато се обсъждаха манастирските дела. Беше консервативен, лишен от въображение педантичен човек и целият му подход към ръководенето на приората противоречеше на този на Филип. Братята, които бяха подкрепили Ремигий в избора, обикновено го поддържаха и на съвета: Андрю, сприхавият сакрист; Пиер циркуитора, който отговаряше за дисциплината и имаше тесногръд подход, който донякъде вървеше със службата му; Джон Дребосъка, мързеливият ковчежник. По същия начин най-близките братя на Филип бяха мъжете, които се бориха за него: Кътбърт Белоглавия, старият иконом и младият Милий, на когото Филип беше дал новосъздадения пост на касиер, за да контролира манастирските финанси. Филип винаги оставяше именно него да спори с Ремигий. Обикновено обсъждаше всичко важно с Милий преди съвета, а когато се случеше да не го направи, на касиера можеше да се разчита, че ще представи гледна точка близка до тази на приора. След това той сумираше решението като безпристрастен арбитър и макар Ремигий рядко да поддържаше неговото, често пъти приемаше някой от аргументите му или леко пригаждаше предложението му, за да поддържа усещането за управление в мир и съгласие.