Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Монасите се разгневиха от стореното от граф Пърси. Всички се бяха се възрадвали, когато крал Стивън бе дал на приората неограничено безплатен дървен материал и камък, и сега бяха възмутени, че Пърси е дръзнал да се противопостави на повелята на краля.

Обаче щом протестите затихнаха, Ремигий изтъкна друго.

— Помня, че казах това преди година — почна той. — Договорът, според който кариерата се притежава от графа, но ние имаме права да вадим материал, беше неудовлетворителен. Трябваше да държим на пълна собственост.

В тази забележка имаше известна справедливост, но от това на Филип не му беше по-лесно да го преглътне. За пълна собственост се беше споразумял с лейди Реган, но тя го беше измамила в последната минута. Изкушаваше се да заяви, че е направил най-добрата възможна сделка и че би искал да види как Ремигий щеше да се оправи по-добре в измамния лабиринт на кралския двор. Но го премълча, защото в края на краищата беше приорът и трябваше да носи отговорност, когато нещата се объркат.

Милий му се притече на помощ.

— Всичко това е много добре, да ни се иска кралят да ни беше дал пълно право на собственост над кариерата, но той не го даде и главният въпрос е какво да правим сега?

— Според мен е съвсем очевидно — заговори веднага Ремигий. — Не можем сами да прогоним хората на графа, тъй че трябва да накараме краля да го направи. Трябва да пратим делегация до него и да го помолим да наложи хартата си.

Последва одобрително мърморене. Андрю сакристът рече:

— Трябва да пратим най-мъдрите си и най-красноречиви говорители.

Филип веднага разбра, че Ремигий и Андрю се виждаха като водачи на делегацията.

Ремигий продължи:

— След като кралят чуе какво е станало, не мисля, че Пърси Хамли ще остане задълго граф на Шайринг.

Филип не беше сигурен в това.

— Къде е кралят? — попита Андрю, сякаш едва сега му дойде на ум. — Знае ли някой?

Филип беше ходил наскоро в Уинчестър и беше чул за движението на Стивън.

— Заминал е за Нормандия.

Милий бързо взе думата:

— Ще мине много време, докато стигнем до него.

— Търсенето на справедливост винаги изисква търпение — заяви Ремигий надуто.

— Но всеки ден, който похабим в търсене на справедливост, не строим катедралата си — отвърна Милий. Тонът му издаваше раздразнение от бързата готовност на Ремигий да приеме забавяне на строителната програма. Филип споделяше това чувство. Братът продължи: — И това не е единственият проблем. Щом намерим краля, ще трябва да го убедим да ни изслуша. Това може да отнеме седмици. После той може да даде възможност на Пърси да се защити — още забавяне…

— Как би могъл Пърси изобщо да се защити? — попита сприхаво Ремигий.

— Не знам — отвърна Милий. — Но съм сигурен, че ще измисли нещо.

— Но в крайна сметка кралят е длъжен да държи на думата си.

Намеси се нов глас:

— Недей да бъдеш толкова сигурен. — Всички се извърнаха да погледнат. Заговорилият беше брат Тимъти, най-стария монах в приората. Дребничък, скромен човек, рядко говореше, но вземеше ли думата, си заслужаваше да бъде изслушан. Филип понякога си мислеше, че Тимъти трябваше да стане приор. Обикновено седеше кротко на катедралния съвет и изглеждаше полузаспал, но сега се надвеси напред, с пламнали от убеденост очи: — Кралят е същество на момента — продължи той. — Той непрекъснато е под заплаха, от бунтовници в собственото си кралство и от съседни монарси. Трябват му съюзници. Граф Пърси е могъщ човек, с много рицари. Ако кралят има нужда от Пърси в момента, когато представим тъжбата си, ще ни се откаже, без оглед колко справедлива е каузата ни. Кралят не е съвършен. Има само един истински съдия и това е Бог. — Отпусна се отново в стола си и подпря гръб на стената, притворил очи все едно, че изобщо не го интересува как се приема словото му. Филип прикри усмивката си: Тимъти съвсем точно бе формулирал опасенията му около ходенето при краля в търсене на справедливост.

Ремигий никак не беше склонен да се откаже от перспективата за едно дълго вълнуващо пътуване до Франция и визита в кралския двор. Но същевременно не можеше да оспори логиката на Тимъти.

— Какво друго можем да направим тогава? — попита той.

Филип не беше сигурен. Шерифът нямаше да може да се намеси в този случай. Пърси беше твърде силен, за да се подчини на някакъв местен шериф. А на епископа също не можеше да се разчита. Беше отчайващо. Но не искаше да се примири и да приеме поражението. Щеше да вземе онази кариера, дори да се наложеше да го направи сам…