Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Ефектът над Харолд бе съкрушителен. Главата му рязко се вдигна все едно, че го дръпнаха с пружина. Очите му се опулиха и челюстта му увисна, щом видя призрачния хор, появил се като на магия в каменоломната му. Вик на ужас се изтръгна от зяпналата му уста. Залитна назад през вратата на заслона.

Филип си позволи доволна усмивка. Беше добро начало.

Само че свръхестественият страх нямаше да се задържи много дълго. Той вдигна отново ръката си и я размаха, без да се обръща. В отговор на сигнала му каменарите започнаха да работят и кънтежът на желязо в скала накъса мелодията на хора.

Две-три лица боязливо надникнаха от входа. Мъжете скоро осъзнаха, че гледат съвсем обикновени монаси и работници от плът и кръв, а не видения или духове, и излязоха навън за по-добра гледка. Двама войници също излязоха, затегнаха оръжейните си колани и застанаха зяпнали. Това беше критичният момент за Филип: какво щяха да направят войниците?

Гледката с двамата едри, брадати и мръсни мъже, с коланите им с железни брънки, с мечовете и камите им, с тежките кожени елеци, върна в ума му живия, кристалночист спомен за двамата войници, които бяха нахлули в дома му, когато бе едва на шест години, и убиха майка му и баща му. Внезапно и неочаквано го жегна скръбта по родителите, които едва помнеше. Загледа с омраза двамата храненика на граф Пърси и виждаше не тях, а един грозен мъж с крив нос и друг, тъмен и с кръв по брадата. И се изпълни Филип с гняв, с отврат и свирепа решимост да надвие тези двама безмозъчни безбожни убийци.

Известно време не предприемаха нищо. Постепенно всички каменари на графа излязоха от заслона. Филип ги преброи: бяха дванайсет работници плюс двамата ратници.

Слънцето надникна над хоризонта.

Каменарите на Кингсбридж вече къртеха камъни. Ако войниците пожелаеха да ги спрат, трябваше да посегнат на монасите, обкръжили работниците. Филип бе заложил на това, че войниците ще се поколебаят да приложат насилие над молещи се монаси.

Дотук се беше оказал прав: колебаеха се.

В този момент се появиха двамата послушници, които беше оставил назад, повели конете с талигата. Двамата се заозъртаха боязливо. Филип им посочи с жест къде да спрат. После се обърна, срещна погледа на Том и кимна.

До този момент бяха откъртени няколко камъка и сега Том даде знак на няколко млади монаха да ги вдигнат и отнесат на талигата. Хората на графа наблюдаваха с интерес новото развитие на нещата. Камъните бяха твърде тежки, за да се вдигнат от един човек, затова се наложи да ги смъкнат с въжета от скелето и след това да се закарат на носилки до талигата. Щом вдигнаха първия камък на возилото, войниците се събраха с Харолд и заговориха. Натовариха в талигата още един камък. Тогава двамата се отделиха от тълпата при заслона и закрачиха към колата. Един от послушниците, Филимон, се качи в талигата, седна на камъните и ги изгледа предизвикателно. „Храбро момче!“ помисли си Филип, но изпита страх.

Мъжете се приближиха към колата. Четиримата монаси, които бяха донесли двата камъка, застанаха пред тях в жива стена. Приорът се напрегна. Мъжете спряха и се изправиха лице в лице срещу монасите. Сложиха ръце на дръжките на мечовете си. Пеенето секна и всички загледаха към тях със затаен дъх.

Нямаше да дръзнат да посегнат с мечове на беззащитни монаси, разбира се. Или поне Филип се надяваше на това. След това си помисли колко лесно щеше да е за тези едри и силни мъже, привикнали с клането на бойното поле, да пронижат с острите си мечове хората срещу тях, от които нямаше за какво да се боят. Не ги грозеше дори възмездие. Но пък трябваше да помислят за наказанието свише, което щяха да си навлекат с убийството на Божии хора. Дори главорези като тях трябваше да знаят, че рано или късно ще застанат на Съдния ден. Дали се бояха от вечния огън? Може би. Но също така се бояха от своя работодател, граф Пърси. Филип допускаше, че главната мисъл, която се въртеше сега в умовете им, бе дали той щеше да прецени, че имат добро оправдание за провала си в задачата, която им бе поставил: да не допуснат хората на Кингсбридж в кариерата. Загледа как стоят разколебани пред шепата млади монаси, с ръце на мечовете, и си представи как претеглят опасността от провала пред Пърси спрямо Божия гняв.

Двамата мъже се спогледаха. Единият поклати глава. Другият сви рамене. Обърнаха се и се отдалечиха от кариерата.

Канторът подаде нов тон и монасите подеха триумфален химн. Откъм работниците заехтяха победоносни викове. Филип въздъхна облекчено. За миг всичко изглеждаше гибелно опасно. Не можа да се сдържи и лицето му засия от радост. Кариерата беше негова.