Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Тя го зяпна. Шегуваше ли се? Нямаше усмивка на лицето му. Той просто не разбираше.

— Нямаме никакво положение, никаква титла, никаква земя — заговори тя търпеливо. — Кралят няма да ни помогне. Не можем да се наемем като работници — опитахме в Уинчестър и не искаха да ни вземат. Но трябва някак да си изкарваме прехраната и да те направим рицар.

— О. Разбирам.

Усети, че все още не разбира съвсем.

— Трябва да се заемем с някаква дейност, която ще ни изхранва и ще ни даде поне възможност да съберем достатъчно пари, за да ти купим хубав кон.

— Имаш предвид, че трябва да стана чирак при някой занаятчия?

Алиена поклати глава.

— Трябва да станеш рицар, а не дърводелец. Срещал ли си някога някой, който да си има независим поминък, но никакви умения?

— Да — отвърна неочаквано Ричард. — Мег в Уинчестър.

Беше прав. Мег беше търговец на вълна, без изобщо да е била чирак.

— Но Мег си има пазарен щанд.

Подминаха селянина с рижата коса, който ги беше упътил. Неговите четири остригани овци пасяха в нивата, а той връзваше руната им на вързопи с връв от плетени тръстики. Вдигна глава от работата си и им махна за поздрав. Хора като него носеха вълната си до града и я продаваха на търговците. Но търговецът трябваше да има място, дюкян например, където да върти търговията си.

А дали?

В ума й вече се оформяше идея.

Изведнъж се обърна.

— Къде отиваш? — попита я Ричард.

Беше твърде възбудена, за да му отговори. Облегна се на оградата на селянина.

— Колко каза, че можеш да вземеш за вълната си?

— Пени за руно — отвърна той.

— Но трябва да загубиш цял ден, да идеш до Глостър и обратно.

— Там е бедата.

— Да речем, че аз ти купя вълната? Това ще ти спести пътуването.

— Али! — каза Ричард. — Не ни трябва вълна!

— Млъкни, Ричард. — Не искаше да му обяснява идеята си сега — гореше от нетърпение да я пробва със селянина.

Селянинът отвърна:

— Добра услуга ще е. — Но изглеждаше несигурен, сякаш подозираше уловка.

— Не бих могла да ти предложа пени за руно, обаче.

— Аха! Знаех си, че ще има пречка.

— Бих могла да ти дам два пенса за четири руна.

— Но те струват по пени всяко! — възрази той.

— В Глостър. Тук е Хънтли.

Той поклати глава.

— По-добре да взема четири пенса и да загубя ден на полето, отколкото два пенса и да спечеля ден.

— Да речем, че ти предложа три пенса за четири руна.

— Губя пени.

— И спестяваш ден за пътуване.

Изглеждаше объркан.

— Никога не бях чувал за такова нещо досега.

— Все едно, че съм колар и ти ми плащаш пени, за да закарам вълната ти на пазара. — Несхватливостта му беше дразнеща. — Въпросът е, един ден на нивата струва ли едно пени за теб или не?

— Зависи какво ще правя този ден — отвърна той умислено.

— Али, какво ще правим с четири руна? — попита Ричард.

— Продаваме ги на Мег — отвърна тя нетърпеливо. — За пени всяко. Така излизаме с едно пени отгоре.

— Но трябва да ходим чак до Уинчестър за едно пени!

— Не, глупако. Купуваме вълна от петдесет селяни и занасяме всичко в Уинчестър. Не разбираш ли? Бихме могли да спечелим петдесет пенса! Бихме могли да се храним и да пестим за хубав кон за теб!

Обърна се отново към селянина. Веселата усмивка беше изчезнала и той се чешеше по рижата брада. Алиена съжали, че го е притеснила, но искаше да приеме предложението й. Направеше ли го, щеше да знае, че е възможно да изпълни клетвата си пред баща й. Но селяните бяха упорити хора. Искаше й се да го хване за яката и да го разтърси. Вместо това бръкна под наметалото си и порови в кесията си. Бяха разменили златните бизанти за сребърни пенита в къщата на златаря в Уинчестър и сега тя извади три пенса, и ги показа на селянина.

— Ето. Взимаш или отказваш.

Гледката със среброто помогна на селяка да реши.

— Готово — отвърна той и взе парите.

Алиена се усмихна. Като че ли беше намерила отговора.

Тази нощ спа с вързоп руна за възглавница. Миризмата на овце й напомни за къщата на Мег.

Когато се събуди на заранта откри, че не е бременна.

Нещата се оправяха.

Четири седмици след Великден, Алиена и Ричард влязоха в Уинчестър с една стара кранта, теглеща грубо скована талига, натоварена с огромен чувал, натъпкан с двеста и четирийсет руна — точния брой за един стандартен чувал вълна.

В този момент откриха налозите.

Преди винаги бяха влизали в града, без да привличат ничие внимание, но сега научиха, че градските порти са тесни и винаги пазени от градски служители. Имаше налог от пени за всеки товар стока, влизащ в Уинчестър. За щастие все още им бяха останали няколко пенита и можаха да платят — иначе щяха да ги върнат.