Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Какво беше станало с другите? Отец Ралф ги беше похарчил! Гневът я обзе отново. Парите на баща й бяха всичко, което имаха на този свят и някакъв крадлив свещеник бе отнел четири пети от тях. Излезе бясна от църквата, размахала колана. На улицата някакъв минувач се стресна, щом срещна погледа й, видял сякаш нещо странно в изражението й. Подмина го и влезе в къщата на свещеника.

Ричард стоеше над отец Ралф, опрял меча си на гърлото му. Алиена прекрачи прага на вратата и изкрещя:

— Къде са другите пари на баща ми?

— Отидоха си — прошепна свещеникът.

Тя коленичи до главата му и опря ножа си в лицето му.

— Къде са отишли?

— Похарчих ги — призна той с пресъхнал от страх глас.

Искаше й се да го прониже или да го пребие, или да го хвърли в някоя река. Но нищо от това нямаше да помогне. Казваше истината. Погледна обърнатото буре: един пияница можеше да прахоса много за бира. Имаше чувството, че ще се пръсне от безсилие.

— Бих ти отрязала ухото и да го продам за пени — изсъска му тя.

Погледна я сякаш вярваше, че ще го направи.

— Похарчил ни е парите — каза с тревога Ричард. — Да вземем каквото имаме и да се махаме.

Беше прав, осъзна тя с неохота. Гневът започна да се изпарява, оставяйки след себе си утайка на горчивина. Нищо не можеше да се спечели с повече плашене на свещеника, а и колкото по-дълго се задържаха, толкова по-голям ставаше рискът да дойде някой и да им създаде още неприятности. Вдигна се на крака.

— Добре. — Прибра монетите в колана и го затегна около кръста си под наметалото. Изпъна пръст към мъжа. — Може да се върна някой ден и да те убия.

Излезе навън и закрачи по тясната улица. Ричард я догони забързан.

— Беше страхотна, Али! — заговори брат й възбудено. — Уплаши го почти до смърт… и взе парите!

Тя кимна.

— Взех ги, да — отвърна кисело. Все още беше напрегната, но след като гневът вече бе затихнал, се почувства отмаляла и нещастна.

— Какво ще купим? — попита той нетърпеливо.

— Само малко храна за из път.

— Няма ли да купим коне?

— Не и с един фунт.

— Все пак, бихме могли да ти купим някакви ботуши.

Помисли над това. Дървените обуща я мъчеха, но земята бе твърде студена, за да върви боса. Само че ботушите бяха скъпи, а не искаше да похарчат парите толкова бързо.

— Не — реши тя. — Ще преживея още няколко дни без ботуши. Засега ще задържим парите.

Брат й се разочарова, но не оспори властта й.

— Каква храна ще си купим?

— Конски хляб, твърдо сирене и вино.

— Хайде да си вземем пироги.

— Много са скъпи.

— О. — Помълча малко, след което каза:

— Ужасно си кисела, Али.

Алиена въздъхна.

— Знам.

И се замисли: „Защо всъщност се чувствам така? Би трябвало да съм горда. Доведох ни чак до тук от замъка, защитих брат си, намерих баща си, намерих парите ни… Да, и забих нож в корема на един дебел мъж, и накарах брат си да го убие, и държах горяща пръчка до лицето на свещеник, и бях готова да извадя очите му.“

— Заради татко ли е? — попита я Ричард съчувствено.

— Не — отвърна Алиена. — Заради мен е.

Алиена съжали, че не си купи ботуши.

По пътя за Глостър носи налъмите, докато краката й закървиха, а след това продължи боса, докато повече не можеше да издържи на студа, при което отново сложи налъмите. Откри, че да не гледа в краката си помагаше: боляха повече, когато можеше да види раните и кръвта.

В гористата околност имаше много дребни имоти, в които селяните гледаха по акър овес или ръж и хранеха по няколко мършави животни. Когато реши, че трябваше да са наближили Хънтли, Алиена спря в покрайнините на едно селце да поговори с някакъв селяк, който стрижеше овца в заградения двор до ниска селска къща от плетени пръти и кал. Беше заклещил главата на овцата в дървена стяга и режеше вълната с нож с дълго острие. Близо до него чакаха неспокойно още две овци, а вече остриганата пасеше на нивата, гола на студа.

— Рано е за стригане — отбеляза девойката.

Селянинът я погледна и се ухили добродушно. Беше млад мъж с рижа коса и лунички и беше навил ръкавите на ризата си, под които се показваха космати ръце.

— Аха, ама ми трябват пари. По-добре на овцата да й е студено, отколкото аз да гладувам.

— Колко взимаш?

— Пени за руно. Но трябва да ида до Глостър да го взема, тъй че губя ден на полето, точно напролет, когато има много за вършене. — Беше ведър човек, въпреки недоволството му.

— Кое е това село? — попита го Алиена.

— Чуждите му викат Хънтли — отвърна той. Селяните никога не използваха име за селото си — за тях си беше просто селото. Имената бяха за чуждите. — Кои сте вие? — попита той с искрено любопитство. — Какво ви води насам?