Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

— Слушай! — каза й той и гласът му най-сетне се смекчи. — Живях достоен живот и сега ще умра. Изповядал съм греховете си. Готов съм за вечността. Молете се за мен. Вървете.

Алиена се наведе и го целуна по челото. Сълзите й закапаха несдържани по лицето му.

— Сбогом, скъпи мой тате — прошепна тя и се изправи на крака.

Ричард се наведе и го целуна.

— Сбогом, тате. — Гласът му трепереше.

— Бог дано ви благослови и ви помогне да изпълните клетвите си — каза баща им.

Ричард му остави свещта. Отидоха до вратата. На прага Алиена се обърна и го загледа на колебливата светлина. Безплътното му лице бе стегнато в онзи израз на спокойна решимост, който й бе толкова познат. Гледаше го, докато сълзите замъглиха погледа й. Тогава обърна гръб, прекоси преддверието и залитна навън в студения въздух.

Ричард поведе. Алиена беше замаяна от скръб. Все едно, че баща им беше умрял, само че беше още по-лошо, защото още страдаше. Чу как Ричард попита за посоки, но не обърна внимание. Изобщо не мислеше накъде вървят, докато той спря пред малка дървена църква с колиба — сайвант до нея. Тя огледа наоколо и видя, че са в бедняшки квартал с малки паянтови къщи и мръсни улички, из които подивели псета гонеха плъхове по купищата смет и боси деца си играеха из калта.

— Това трябва да е „Свети Майкъл“ — каза Ричард.

Съборетината до църквата трябваше да е къщата на свещеника. Имаше един прозорец с кепенци. Вратата зееше отворена. Влязоха.

В средата на единствената стая гореше огнище. Вътре имаше грубо рендосана маса, няколко трикраки столчета и буре с бира в единия ъгъл. Подът беше застлан с рогозки. Край огъня седеше мъж и пиеше от голяма купа. Беше дребен, слаб около петдесетгодишен човек, с червен нос и рехава сива коса. Носеше обичайно ежедневно облекло: мръсна риза, кафява туника и дървени обуща.

— Отец Ралф? — попита неуверено Ричард.

— И к’во, ако съм аз? — измърмори той навъсено.

Алиена въздъхна. Защо хората все създаваха неприятности, след като вече без друго имаше толкова много на света? Сили не бяха й останали да се занимава със свадливци, затова го остави на Ричард, а той попита:

— Значи ли това „да“?

Въпросът им получи отговор, но не от мъжа. Някой извика отвън:

— Ралф? Вътре ли си?

Малко след това влезе жена на средна възраст и даде на свещеника комат хляб и голяма купа с нещо, което миришеше на яхния с месо. Този път поне устата й не се овлажни: беше твърде изтръпнала, за да изпита глад. Жената сигурно беше от енориашите на Ралф, защото облеклото й бе също толкова бедно като неговото. Той взе храната от ръцете й, без да каже дума и започна да яде. Жената хвърли равнодушен поглед към Алиена и брат й и си излезе.

Ричард не се предаде:

— Е, отче Ралф, аз съм синът на Бартоломю, бившия граф на Шайринг.

Мъжът прекъсна яденето си и ги погледна. На лицето му се четеше враждебност и още нещо, което Алиена не можа да разгадае… страх? Гузна съвест? Той отново насочи вниманието си към храната, но измърмори:

— Какво искате от мен?

Жегна я страх.

— Знаеш какво искам — отвърна Ричард. — Парите си. Петдесет бизанта.

— Не знам за какво говориш — измърмори Ралф.

Алиена го зяпна невярващо. Това не можеше да се случва. Баща им беше оставил пари за тях при този свещеник — беше им го казал! Татко им не грешеше за такива неща.

Ричард беше пребледнял.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че не знам за какво говориш. Сега се разкарайте.

Лъжеше, разбира се. Но какво можеха да направят? Ричард настоя упорито:

— Баща ми е оставил пари при теб. Петдесет бизанта. Казал ти е да ги дадеш на мен. Къде са?

— Баща ти не ми е дал нищо.

— Каза, че ти е дал…

— Излъгал е тогаз.

Това бе едно от нещата, за които човек можеше да е сигурен, че баща им нямаше да направи. Алиена проговори едва сега:

— Ти си лъжецът и ние го знаем.

Ралф сви рамене.

— Оплачете се на шерифа.

— Ще си имаш неприятности, ако го сторим. В този град режат ръцете на крадците.

Сянка на страх за миг премина по лицето му, но беше съвсем за кратко и той отвърна предизвикателно:

— Моята дума ще натежи пред думата на един затворник изменник и то ако баща ви доживее да свидетелства.

Алиена осъзна, че е прав. Нямаше да се намерят независими свидетели, които да потвърдят, че баща им му е дал парите. Цялата идея бе да стане тайно, пари, които да не може да се вземат от краля или от Пърси Хамли, или от другите лешоядни врани, които кръжаха над собствеността на един съсипан човек. Нещата тук бяха същите като в горите, осъзна тя с горчивина. Хората можеха безнаказано да ограбят нея и брат й, защото бяха децата на изпаднал благородник. „Защо се плаша от тези хора?“ — запита се тя ядосано. — „Защо те не се плашат от мен?“