Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Девойката погледна плахо натам, където Одо им беше посочил. Вдигна високо свещта, тръгна през прохода и се озова в малък пруст. Светлината на свещта открои три тежки врати, всяка залостена отвън. Тъмничарят извика:

— Право пред вас.

— Вдигни лоста, Ричард.

Брат й вдигна тежкия дървен лост от скобите и го подпря на стената. Алиена бутна вратата навътре и отправи бърза безмълвна молитва към Бога.

Килията бе съвсем тъмна, освен светлината на свещта в ръката й. Тя се поколеба на прага, присвила очи към раздвижените сенки. Миришеше като в нужник. Някакъв глас отвътре каза:

— Кой е?

— Татко? — Успя да различи тъмна фигура, седнала на покрития със слама под.

— Алиена? — В гласа се долавяше неверие. — Алиена ли е това? — Звучеше като гласа на баща й, но по-състарен.

Алиена пристъпи навътре, вдигнала високо свещта. Той я погледна отдолу, светлината на свещта огря лицето му и тя ахна от ужас.

Беше почти неузнаваем.

Баща й от край време беше слаб мъж, но сега приличаше на скелет. Беше потънал в мръсотии и облечен в дрипи.

— Алиена! — промълви той. — Ти си! — Лицето му се изкриви в усмивка като хилещ се череп.

Тя избухна в сълзи. Оказа се съвсем неподготвена за истината, затова, че го вижда така преобразен. Беше най-ужасното нещо, което можеше да си представи. Мигновено разбра, че умира — злият Одо не бе излъгал. Но все още беше жив, все още страдаше и изпитваше мъчителна радост, че я вижда. Беше решила твърдо да остане спокойна, но сега напълно изгуби самообладание и падна на колене пред него. Зарида с дълбоки накъсани хлипове, които извираха от дълбините на душата й.

Той се наведе, прегърна я и я потупа по гърба, сякаш утешаваше малко дете заради ожулено коляно или счупена играчка.

— Не плачи — каза й тихо. — Не плачи, когато направи баща си толкова щастлив.

Алиена усети, че взеха свещта от ръката й. Баща й запита:

— А онзи висок млад мъж не е ли моят Ричард?

— Да, татко — отвърна Ричард сковано.

Алиена прегърна баща си и усети костите му като торба съчки. Съвсем се беше стопил: никаква плът нямаше под кожата му. Искаше нещо да му каже, някакви думи за обич или утеха, но не можеше да заговори от хлипането.

— Ричард — говореше татко й, — пораснал си! Имаш ли брада вече?

— Едва е покарала, тате, но е много руса.

Алиена усети, че брат й е на ръба да заплаче и се сдържа с усилие. Щеше да се почувства унизен, ако избухнеше пред баща им, а той сигурно щеше да му каже да спре и да се държи като мъж, което още повече щеше да влоши нещата. Притеснена за брат си, спря да плаче и се овладя. Притисна още веднъж ужасно измършавялото тяло на баща си до себе си, а след това се отдръпна от прегръдката му, изтри очи и издуха носа си в ръкава.

— Добре ли сте двамата? — попита баща им. Говореше по-бавно от обичайното и гласът му трепереше. — Как се оправяхте? Къде живяхте? Нищо не пожелаха да ми кажат за вас — това бе най-тежкото изтезание, което можаха да измислят. Но изглеждате добре — силни и здрави! Това е чудесно!

Споменаването за изтезание я накара да се зачуди дали бе претърпял физически мъчения, но не го попита: страх я беше от онова, което можеше да й каже. Само отговори на въпроса с лъжа:

— Добре сме, тате. — Знаеше, че истината щеше да е опустошителна за него. Щеше да заличи този миг на щастие и да изпълни последните дни от живота му с болката на самообвиненията. — Живяхме в замъка и Матю се грижеше за нас.

— Но вие не можете да живеете повече там — каза той. — Кралят направи сега онзи тъпак Пърси Хамли граф — той ще получи замъка.

Значи го знаеше.

— Всичко е наред. Махнахме се оттам.

Той опипа дрехата й, старата ленена риза, която жената на лесничея й беше дала.

— Какво е това? — попита рязко. — Продала си дрехите си?

Все още беше схватлив, помисли си тя. Нямаше да е лесно да го заблуди. Реши да му каже част от истината.

— Напуснахме замъка набързо и нямахме никакви дрехи.

— Къде е Матю сега? Защо не е с вас?

Беше се бояла от този въпрос. Поколеба се.

Беше съвсем кратка пауза, но той го забеляза.

— Хайде! Не се опитвай да криеш нещо от мен! — каза баща й, възвърнал донякъде стария си властен тон. — Къде е Матю?

— Убиха го Хамли — отвърна тя. — Но нас не ни пипнаха. — Затаи дъх. Дали щеше да й повярва?

— Горкият Матю — тъжно отрони той. — Никога не се е бил. Надявам се, че е отишъл направо в рая.

Беше приел версията й. Алиена се успокои. Измести разговора от този опасен терен.