Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

— Решихме да дойдем в Уинчестър да помолим краля за някаква осигуровка за нас, но той…

— Няма полза — прекъсна я бързо баща й, преди да е успяла да обясни защо не бяха могли да видят краля. — Той няма да направи нищо за вас.

Пренебрежителният му тон я наскърби. Беше направила всичко по силите си, беше се борила и искаше той да й каже „Браво, момичето ми“, а не „Било е загуба на време“. Винаги беше бързал да я поправя и рядко я хвалеше. „Би трябвало да съм свикнала с това“, каза си Алиена. Попита покорно:

— Какво да правим сега, татко?

Той се размърда на пода и се чу дрънчене. Алиена разбра стъписана, че е окован. Баща им заговори:

— Имах възможност да скрия малко пари. Не беше кой знае какъв шанс, но трябваше да рискувам. Имах петдесет бизанта в един колан под ризата си. Дадох колана на един свещеник.

— Петдесет! — Алиена се изуми. Бизантът беше златна монета. Не се сечаха в Англия, а идваха от Византия. Никога не беше виждала повече от един наведнъж. Един бизант се равняваше на двайсет и четири сребърни пенса. Петдесет трябваше да струват… не можа да го пресметне.

— Кой свещеник? — попита Ричард практично.

— Отец Ралф, от църквата „Свети Майкъл“ близо до Северната порта.

— Добър човек ли е? — запита Алиена.

— Надявам се. Всъщност не го познавам. В деня, когато Хамли ме докараха в Уинчестър, преди да ме заключат тук, се озовах насаме с него само за няколко мига и разбрах, че това е единственият ми шанс. Дадох му колана и го помолих да го пази за вас. Петдесет бизанта струват пет фунта сребро.

Пет фунта. Щом тази новина се утаи в ума й, Алиена разбра, че парите щяха да преобразят съществуването им. Нямаше да са окаяни. Нямаше да се налага повече да живеят ден за ден. Можеха да си купят хляб и чифт ботуши на мястото на тези дървени налъми, от които толкова я боляха краката, та дори и две евтини понита, ако се наложеше да пътуват. Не решаваше проблемите им, но отнемаше ужасното чувство, че живеят постоянно на ръба между живота и смъртта. Нямаше да й се налага да мисли непрекъснато как да оцелеят. Вместо това щеше да може да насочи вниманието си към нещо градивно — например как да измъкне баща си от това ужасно място.

— Когато вземем парите, какво да правим? — попита тя. — Трябва да те освободим.

— Аз няма да изляза оттук — каза той рязко. — Забравете за това. Ако вече не умирах, щяха да са ме обесили.

Алиена ахна. Как можеше да им говори така?

— Изненадана ли си? Кралят трябва да се отърве от мен, но така няма да тежа на съвестта му.

— Татко — заговори Ричард. — Това място не се пази добре, докато кралят го няма. С няколко души вярвам, че можем да те извадим оттук.

Алиена знаеше, че това няма да стане. Ричард нито можеше, нито имаше опит да организира бягство, а и беше твърде млад, за да убеждава мъже да тръгнат след него. Боеше се, че баща им ще го нарани, като се изсмее презрително на предложението му, но той каза само:

— Да не си и помислил за това. Ако проникнете тук, ще откажа да изляза с вас.

Алиена знаеше, че няма смисъл да се спори с него, след като веднъж е взел решението си. Но й се късаше сърцето от мисълта, че ще свърши живота си в този вмирисан затвор. Хрумна й обаче, че можеше да направи много, за да му е удобно поне тук. Промълви:

— Добре, щом ще останеш тук, можем да почистим и да донесем пресни тръстики. Ще ти носим топла храна всеки ден. Ще донесем свещи, а може и да заемем Библия, за да четеш. Можеш да имаш огън и…

— Спри! — прекъсна я той. — Няма да правите нищо от това. Няма да позволя децата ми да си похабят живота в мотаене около един затвор и да чакат един старец да умре.

Очите й отново се просълзиха.

— Но не можем да те оставим така!

Той я пренебрегна — обичайната му реакция към хора, които имаха глупостта да му противоречат.

— Скъпата ви майка имаше сестра, леля ви Едит. Тя живее в селото Хънтли, на пътя за Глостър с мъжа си, който е рицар. Трябва да отидете там.

На Алиена й хрумна, че все пак щяха да могат да виждат баща си от време на време. И може би той щеше да позволи на роднините си по брак да му направят килията по-удобна. Помъчи се да си спомни леля Едит и чичо Саймън. Не беше ги виждала откакто мама умря. Имаше някакъв смътен спомен за една слабичка, боязлива жена и за един едър, сърдечен мъж, който ядеше и пиеше много.

— Те ще ни гледат ли? — попита колебливо.

— Разбира се. Роднини са ви.

Алиена се зачуди дали бе достатъчна причина едно скромно рицарско семейство да приюти двама големи и гладни младежи в дома си. Но баща й каза, че всичко ще е наред и тя му се довери.