Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Ричард я погледна и промълви тихо:

— Той е прав, нали?

— Да — отвърна тя злобно. — Няма никакъв смисъл да се оплакваме на шерифа.

Мислеше си за единствения път, когато хора се бяха уплашили от нея: в гората, когато бе намушкала дебелия разбойник, а другият беше побягнал от страх. Този свещеник не беше с нищо по-добър от разбойник. Но беше стар и доста хилав, и сигурно бе разчитал, че никога няма да се наложи да се изправи пред жертвите си. Сигурно можеше да бъде уплашен.

— Какво ще правим тогава? — обезкуражи се брат й.

Обзе я внезапен гняв и тя се поддаде на импулса.

— Ще му запалим къщата.

Пристъпи до огнището в средата на стаята, изрита огъня с дървените си обуща и горящите главни се пръснаха. Рогозките близо до огнището пламнаха веднага.

— Ей! — изрева Ралф.

Понечи да се надигне от стола си, изтърва хляба и разля яхнията в скута си. Но преди да е успял да се изправи на крака, Алиена вече се беше нахвърлила върху него. Беше изгубила всякакво самообладание и действаше, без да мисли. Блъсна го, той се изхлузи от стола си и се изтърколи на пода. Изуми се колко лесно се оказа да го събори. Падна върху него, затисна гърдите му с колене и изкара въздуха му. Побесняла от гняв, заби лицето си в неговото и изкрещя:

— Мръсен, лъжлив и крадлив безбожнико! Жив ще те изгоря!

Очите му пробягаха настрани и той зяпна още по-уплашен. Алиена проследи погледа му и видя, че Ричард беше извадил меча си, готов да посече. Мръсното лице на свещеника пребледня и той изшепна:

— Ти си дявол…

— Ти си тоя, който краде пари от бедни деца! — С крайчеца на окото си зърна пръчка, единият край на която гореше буйно. Вдигна я и поднесе пламъка към лицето му. — Сега ще ти изгоря очите, едно по едно. Първо лявото око…

— Недей, моля ти се — зашепна той. — Моля ти се, не ме наранявай.

Беше изумена от бързината, с която се прекърши. Забеляза, че рогозките около нея горят.

— Къде са парите тогава? — Гласът й изведнъж отново прозвуча нормално.

Свещеникът все още беше уплашен.

— В църквата.

— Къде точно?

— Под камъка зад олтара.

Алиена погледна към Ричард.

— Пази го, докато отида и видя. Ако мръдне, убий го.

— Али, къщата ще изгори.

Стана, отиде до ъгъла и вдигна капака на бурето. Беше наполовина пълно с бира. Алиена го сграбчи за ръба и го преобърна. Бирата се изля на пода, намокри рогозките и потуши пламъците.

Излезе от къщата. Знаеше, че наистина бе готова да извади очите на свещеника, но вместо да изпитва срам, беше обсебена от усещането за силата си. Беше решила твърдо да не позволява на хората да я превръщат в жертва и бе доказала, че може да държи на решението си. Закрачи към входа на църквата и опита вратата. Оказа се заключена с малко резе. Можеше да се върне при свещеника за ключа, но извади камата от ръкава си, пъхна я в пролуката на вратата и счупи резето. Вратата се люшна и тя се втурна вътре.

Беше от най-бедните църкви. Нямаше никакви вещи, освен олтара и никакви украси, освен грубите рисунки по варосаното дърво на стените. В един ъгъл мигаше свещ под малка статуетка, която сигурно трябваше да изобразява Свети Майкъл. За миг триумфът й бе помрачен от осъзнаването, че пет фунта представляват ужасно изкушение за толкова беден човек като отец Ралф, но бързо изтласка съчувствието от ума си.

Подът беше пръстен, но зад олтара имаше една голяма каменна плоча. Беше доста набиващо се на очи скривалище, но, разбира се, никой нямаше да си прави труда да обира толкова видимо бедна църква като тази. Алиена се смъкна на едно коляно и бутна камъка. Беше много тежък и не помръдна. Започна да изпитва тревога. На Ричард не можеше да се разчита, че ще задържи безкрайно дълго Ралф. Свещеникът можеше да се измъкне и да повика помощ, и тогава тя щеше да трябва да доказва, че парите са нейни. Всъщност това щеше да е най-малката й грижа вече, след като бе нападнала свещеник и беше нахлула в църква. Побиха я тръпки при мисълта, че бе прекрачила чертата на закона.

Тръпката на страха й даде още малко сила. С мощно напъване повдигна камъка и го измести на няколко пръста. Покриваше дупка с дълбочина около една стъпка. Успя да измести каменната плоча още малко. Вътре имаше широк кожен колан. Пъхна ръката си и го издърпа.

— Ето го! — каза на глас. — Намерих го.

Мисълта, че е надвила безчестния свещеник и е прибрала парите на баща им й донесе неимоверно задоволство. После, щом се изправи разбра, че победата й е спорна: коланът изглеждаше подозрително лек. Развърза краищата и извади монетите. Бяха само десет. Десет бизанта струваха един фунт сребро.