Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

— Племенничката съм на Саймън от Хънтли — каза Алиена.

— Нима. Ами, ще го намерите в голямата къща. Върнете се по тоя път няколко разтега и хванете пътеката през нивите.

— Благодаря ти.

Селото лежеше като овъргаляно прасе насред изораните си ниви. Имаше двайсетина малки колиби, струпани около господарската къща, която не беше по-голяма от дома на заможен селянин. Леля Едит и чичо Саймън май не бяха много богати. Пред къщата стояха няколко мъже с два коня. Един от тях изглежда беше господарят: носеше пурпурно наметало. Алиена го огледа по-внимателно. Бяха минали дванайсет-тринайсет години, откакто бе виждала чичо си Саймън, но реши, че е той. Помнеше го като едър мъж, а сега беше по-дребен, но това несъмнено трябваше да е защото тя самата беше порасла. Косата му бе оредяла и имаше двойна брадичка, която не помнеше отпреди. После го чу да казва:

— Много е високо в плешките това животно. — И тя разпозна хрипливия, малко задъхан глас.

Започна да се отпуска. От сега насетне щяха да са нахранени, облечени, обгрижени и пазени: никакъв конски хляб и твърдо сирене повече, никакво спане в плевници, никакво вървене по пътищата с едната ръка на ножа. Щеше да има меко легло, нова рокля и печено телешко за вечеря.

Чичо Саймън улови погледа й. Отначало не я позна.

— Я вижте — каза на хората си. — Хубаво слугинче и момче войниче ни идат на гости. — После очите му уловиха още нещо и сякаш разбра, че не са съвсем непознати. — Ама аз ви познавам отнякъде, нали?

— Да, чичо Саймън, познаваш ни.

Подскочи все едно, че го уплаши нещо.

— В името на вси светии! Гласът на призрак!

Алиена не разбра това, но след малко той обясни. Приближи се до нея и присви очи все едно, че се канеше да огледа зъбите на кон. После каза:

— Майка ти имаше същия глас, като мед, изливащ се от гърне. И си красива също като нея, за Бога. — Протегна ръка да опипа лицето й, но тя бързо отстъпи назад. — Но си упорита като проклетия си баща, виждам. Предполагам, че той ви е пратил тука, нали?

Алиена настръхна. Не й харесваше да говорят за татко й като за „проклетия ти баща“. Но ако му възразеше, щеше да го приеме за ново доказателство, че е упорита. Затова го преглътна и отвърна кротко:

— Да. Каза, че леля Едит ще се погрижи за нас.

— Е, сбъркал е — попари надеждите й чичо Саймън. — Леля ти Едит умря. Нещо повече, откакто баща ти изпадна в немилост, изгубих половината си земи от оня дебел дявол Пърси Хамли. Трудни времена са тук. Тъй че обръщайте и хващайте пътя обратно за Уинчестър. Няма да ви взема.

Алиена беше стъписана. Изглеждаше толкова твърд.

— Но ние сме ти близки!

Намери поне приличие малко да се засрами, но отговорът му беше рязък:

— Не сте мои близки. Ти беше племенничка на първата ми жена. Дори докато Едит беше жива, изобщо не виждаше сестра си заради онзи надут задник, за когото се омъжи майка ти.

— Ние ще работим — замоли го Алиена. — Двамата сме готови да…

— Не си хаби приказките. Няма да ви взема.

Алиена се изуми. Беше толкова категоричен. Беше ясно, че нямаше смисъл да спори с него или да проси. Но беше изтърпяла толкова много разочарования и подобни обрати, че изпитваше по-скоро горчивина, отколкото тъга. Допреди седмица нещо такова щеше да я накара да се разплаче. Сега изпитваше желание да го заплюе. Каза:

— Ще си спомня това, когато Ричард стане графът и си върнем замъка.

Той се изсмя.

— Дали ще живея толкова дълго?

Тя реши да не стои повече тук и да се унижава.

— Хайде да си вървим — сопна се на брат си. — Ще се погрижим сами за себе си.

Чичо й Саймън вече им беше обърнал гръб и гледаше високия кон. Мъжете с него бяха малко смутени. Ричард и Алиена си тръгнаха.

Когато се отдалечиха достатъчно, за да не могат да ги чуят, Ричард проплака:

— Какво ще правим, Али?

— Ще покажем на тези безсърдечни хора, че сме по-добри от тях — отвърна тя мрачно. Но не изпитваше смелост. Беше просто изпълнена с омраза — към чичо Саймън, към отец Ралф, към Одо Тъмничаря, към разбойниците, към лесничея и най-вече към Уилям Хамли.

— Добре поне, че взехме някакви пари — каза Ричард.

Така беше. Но парите нямаше да се задържат вечно.

— Не можем просто да ги похарчим — разсъди тя, докато крачеха по пътеката назад към главния път. — Ако ги дадем всички за храна и други такива неща, ще сме също толкова бедни, когато свършат. Трябва да направим нещо с тях.

— Не разбирам защо — отвърна Ричард. — Мисля, че трябва да си купим пони.