Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

— Какво ще правим? — попита го.

— Ричард ще стане скуайър на чичо си и ще учи уменията на рицарството. Ти ще помагаш на леля Едит, докато се омъжиш.

Докато говореха, Алиена имаше чувството, че е носила тежък товар няколко мили и не е забелязвала болката в гърба си. Сега, след като баща й пое нещата в ръцете си й се стори, че отговорността от последните няколко дни е била твърде тежка за носене. А властта му и способността да владее положението, дори когато беше болен и в тъмница, и даде утеха й притъпи донякъде тъгата й, защото изглеждаше ненужно да се тревожи за човека, който командва.

А той стана още по-властен.

— Преди да ме оставите, искам и двамата да положите клетва.

Алиена се изненада. Винаги я беше убеждавал да не дава клетви. „Да се закълнеш означава да изложиш душата си на риск“, казваше й. „Никога не давай клетва, освен ако си сигурна, че си готова по-скоро да умреш, отколкото да я нарушиш.“ А той бе тук заради клетва: другите барони бяха нарушили думата си и бяха приели Стивън за крал, но татко не беше я престъпил. Готов бе по-скоро да умре, отколкото да наруши клетвата си и ето, че умираше.

— Дай ми меча си — каза той на Ричард.

Ричард извади меча си и му го подаде.

Баща им го взе и го обърна, като го изпъна с дръжката напред.

— Коленичи.

Ричард коленичи пред баща им.

— Сложи ръката си на дръжката. — Баща им помълча, сякаш събираше силите си. След това гласът му прокънтя като ек на камбана:

— Закълни се във Всемогъщия Бог, Иисус Христос и във всички светии, че няма да се примириш, докато не станеш граф на Шайринг и владетел на всички земи, които аз владеех.

Алиена се изненада и донякъде стъписа. Беше очаквала баща й да настои за някое по-общо обещание, например да казва винаги истината и да се бои от Господа. Но не, той възлагаше на Ричард съвсем конкретна задача, която можеше да отнеме цял живот.

Ричард си пое дълбоко дъх и заговори с трепет в гласа:

— Заклевам се във Всемогъщия Бог, Иисус Христос и във всички светии, че няма да се примиря, докато не стана граф на Шайринг и владетел на всички земи, които ти владееше.

Татко им въздъхна, сякаш изпълнил непосилна задача. После отново я изненада. Обърна се и изпъна дръжката на меча към нея.

— Закълни се във Всемогъщия Бог, Иисус Христос и във всички светии, че ще се грижиш за своя брат Ричард, докато той изпълни клетвата си.

Обзе я чувство на обреченост. Това значи беше съдбата им: Ричард да отмъсти за баща им, тя — да се грижи за Ричард. За нея щеше да е мисия на възмездие, защото ако Ричард станеше граф, Уилям Хамли щеше да изгуби наследството си. Хрумна й за миг, че никой не бе я попитал как тя иска да преживее живота си. Но глупавата мисъл си отиде толкова бързо, колкото дойде. Това бе предопределението й и то беше подобаващо и справедливо. Не се противеше, но разбираше, че този миг е съдбовен и имаше чувството, че врати се затварят зад нея и пътят на живота й е предначертан невъзвратимо. Сложи ръката си на дръжката на меча и положи клетвата. Гласът й я изненада със силата и решимостта си.

— Заклевам се във Всемогъщия Бог, Иисус Христос и във всички светии, че ще се грижа за моя брат Ричард, докато той изпълни клетвата си.

Прекръсти се. Беше свършило. „Дадох клетва“, каза си, „и трябва да умра, но не и да изменя на думата си“. Мисълта й донесе мрачно удовлетворение.

— Така. — Гласът на баща й отново прозвуча немощно. — Вече никога повече не трябва да идвате тук.

Алиена не можеше да повярва, че го казва сериозно.

— Чичо Саймън може да ни взима да те виждаме от време на време, можем да се грижим да ти е топло и да имаш храна…

— Не — прекъсна я твърдо баща й. — Имате да изпълните задача. Няма да губите силите си с посещения в затвор.

Отново долови безапелационната нотка в гласа му, но не можеше да не възрази на жестокото му решение.

— Позволи ни тогава да дойдем поне веднъж, да ти донесем малко утеха!

— Не искам утешения.

— Моля те…

— Никога.

Тя се предаде. Винаги беше точно толкова суров към себе си, колкото към другите.

— Добре тогава… — Думите излязоха с хлип.

— Сега по-добре си вървете.

— Вече?

— Да. Това е място на отчаяние, развала и смърт. След като вече ви видях и знам, че сте добре, а вие ми обещахте да възстановите онова, което изгубихме, съм утешен. Единственото, което би могло да унищожи щастието ми, е да видя, че си губите времето със затворнически посещения. Хайде, тръгвайте.

— Тате, не! — проплака тя, макар да знаеше, че е без полза.