Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

— Искате ли да видите златаря?

Златар беше, значи.

— Да, моля — отвърна Алиена.

Момичето се скри отново, а тя огледа наоколо. На златар му трябваше каменна къща, разбира се, да му пази златото. Вратата между тази стая и задната част на къщата бе направена от тежки дъбови дъски, обковани с желязо. Прозорците бяха тесни и много малки, за да не може някой да се качи през тях, дори дете. Алиена си помисли колко късащо нервите трябваше да е, да държиш цялото си богатство в злато или сребро, което можеше да бъде откраднато за един миг и да останеш пълен несретник. После си спомни, че баща им беше богат с много по-нормално богатство — земя и титла — и въпреки това бе изгубил всичко за един ден.

Златарят излезе. Беше дребен мургав мъж и ги загледа с присвити очи и намръщен, сякаш оглеждаше малко бижу и преценяваше стойността му. След миг като че ли ги оцени и каза:

— Имате нещо, което искате да продадете ли?

— Добре ни оценихте, златарю — отвърна Алиена. — Досетихте се, че сме от благороден дом, но сега сме в окаяно положение. Само че нямаме нищо за продан.

Мъжът я погледна угрижено.

— Ако търсите заем, боя се, че…

— Не очакваме някой да ни заеме пари — прекъсна го Алиена. — Както нямаме нищо за продан, така нямаме и нищо за залог.

Той се поуспокои.

— Тогава как мога да ви помогна?

— Бихте ли ме взели за слугиня?

Мъжът се стъписа.

— Християнка? Разбира се, че не! — Чак потрепера от мисълта.

Алиена се разочарова.

— Защо не? — примоли се тя.

— Никога не бих го направил.

Почувства се много обидена. Идеята, че нейната религия ще е отблъскваща за някого, бе унизителна. Спомни си умната фраза, която беше казала на Ричард.

— Няма да прихванеш религията на хората както хващаш бълхите им.

— Хората в града ще възразят.

Алиена не знаеше дали използва хорското мнение само за повод, но все пак можеше да е вярно.

— Май ще е по-добре да потърся при някой богат християнин тогава.

— Струва си да опиташ — каза той не много убедено. — Да ти кажа нещо откровено. Разумен човек не би те наел за слугиня. Свикнала си да заповядваш и много ще ти е трудно да привикнеш да си от другата страна. — Алиена понечи да възрази, но той вдигна ръка да я спре. — О, знам, че ще се стараеш. Но през целия ти живот други са ти слугували и дори сега чувстваш дълбоко, че нещата трябва да се подредят така, както ще е добре за теб. От родените благородници не се получават добри слуги. Непокорни са, упорити, неразумни, докачливи и си мислят, че се трудят усърдно, макар да вършат по-малко от всеки друг — така създават неприятности сред другите в домакинството. — Мъжът сви рамене. — Казвам го от опит.

Алиена забрави, че се е обидила заради неприязънта му към вярата й. Беше първият добронамерен човек, когато бе срещнала откак напусна замъка.

— Но какво можем да направим?

— Мога само да ви кажа какво щеше да направи евреин. Щеше да намери нещо, което да продава. Когато дойдох в този град, започнах с изкупуване на накити от хора, на които им трябваха пари в брой, после стопявах среброто и го продавах на секачи на монети.

— Но откъде намерихте парите да изкупувате накитите?

— Взех ги назаем от чичо ми… и платих лихва, между другото.

— Но никой няма да заеме на нас!

Мъжът се замисли.

— Какво бих направил, ако си нямах чичо? Мисля, че щях да ходя в горите и да събирам орехи, после да ги нося в града и да ги продавам на стопанки, които нямат време да ходят в гората и не могат да отглеждат дървета, защото задните им дворове са пълни с боклук и мръсотия.

— Не е подходящото време на годината за това. Сега нищо не расте.

Златарят се усмихна.

— Нетърпението на младите. Ами, поизчакайте.

— Добре. — Нямаше смисъл да му обяснява за татко. Златарят беше направил всичко по силите си, за да им помогне. — Благодаря ви за съвета.

— Сбогом. — Златарят се върна и затвори масивната, обкована с желязо врата.

Алиена и Ричард излязоха навън. Човекът се беше отнесъл с тях добре, но все пак бяха прекарали половината ден да ги връщат и да им отказват. Чувстваше се обезсърчена. Без да знаят какво да правят по-натам, обиколиха из Еврейския квартал и излязоха отново на Високата улица. Алиена започваше да усеща глад — беше време за обед — и знаеше, че ако тя е гладна, то Ричард щеше да умира от глад. Вървяха безцелно по улицата, поглеждаха със завист охранените плъхове, които гъмжаха по сметищата и най-сетне стигнаха до стария кралски дворец. Там се спряха, както правеха всички външни гости на града, да погледат през решетките как вътре сечаха монети. Алиена се вторачи в купищата сребърни пенита с мисълта, че искаше само едно, а не можеше да го получи.