Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

— Не ставате за мен — рече мъжът пренебрежително, обърна им гръб и се захвана отново с работата си.

Алиена нямаше да се примири току-така.

— Защо не? — заговори тя ядосано. — Не просим, искаме да си заработим нещо.

Той отново се обърна към нея.

— Моля — добави тя, колкото и да мразеше да се моли.

Мъжът я изгледа с досада все едно, че гледаше куче и се чуди дали да си прави труда да го изрита. Но тя усети, че е изкусен да й покаже колко е глупава и колко той е умен, за разлика от нея.

— Добре — въздъхна майсторът. Ще ви обясня. Елате с мен.

Поведе ги към коритото. Мъжете и жените вадеха изтепаното платно от водата и го навиваха на топ. Майсторът заговори на жената:

— Ела тука, Лизи. Покажи си дланите.

Жената послушно се приближи и изпъна ръцете си. Бяха загрубели и червени, мазолести и с напукана кожа.

— Опипай ги тия — каза й майсторът.

Алиена докосна дланите на жената. Бяха студени като сняг, покрити с мазоли, но най-смайващото бе колко груби бяха. Погледна своите ръце, докато държеше нейните: изведнъж й се сториха меки, бели и много малки.

— Тя държи ръцете си във вода от малка, затова е свикнала — каза майсторът. — Ти си различна. Няма да оцелееш до заранта на такава работа.

Искаше й се да му възрази, да му каже, че ще свикне, но не беше никак сигурна. Преди да е успяла да отвърне, Ричард заговори:

— Ами аз? По-едър съм от двамата мъже тук — бих могъл да върша тази работа.

Вярно, по-висок беше и по-широк в раменете от двамата, които боравеха с бухалките. А и с боен кон можеше да се оправи, напомни си Алиена, тъй че трябваше да може да тепа плат.

Двамата навиха плата и единият метна топа на рамо да го отнесе в двора за съхнене. Майсторът го спря.

— Дай на младия лорд да опита тежестта на плата, Хари.

Мъжът на име Хари вдигна плата от рамото си и го сложи на рамото на Ричард. Ричард се огъна под тежестта, надигна се с огромно усилие и се смъкна на колене така, че единият край на топа се отпусна на земята.

— Не мога да го нося — изпъшка той.

Мъжете се разсмяха, майсторът ги изгледа тържествуващо, а Хари взе отново плата, метна го на рамото си с приучено движение и го понесе. Майсторът каза:

— Това е друг вид сила, идва от това, че трябва да работиш.

Алиена беше ядосана. Подиграваха й се, докато тя искаше само да си намери честен начин да изкара едно пени. Майсторът просто се забавляваше, като я правеше на глупачка. Сигурно щеше да продължи, докато тя го оставеше, но изобщо нямаше да ги наеме с Ричард.

— Благодаря ви за добрината — каза тя много язвително, обърна се и тръгна по улицата.

Ричард беше притеснен.

— Беше тежко само защото бе толкова мокро! Не го очаквах.

Алиена осъзна, че трябваше да запази бодрост, за да не го обезсърчи съвсем.

— Има и други работи, тази не е единствената — каза му тя, докато крачеше по разкаляната улица.

— Какво друго бихме могли да правим?

Не му отговори веднага. Стигнаха северната стена на града и завиха наляво, на запад. Тук бяха най-бедните къщи, вдигнати до стената и най-често не повече от навеси, а тъй като нямаха задни дворове, улицата беше потънала в мръсотии. По някое време Алиена заговори:

— Помниш ли как в замъка идваха момичета понякога, когато за тях вече нямаше място у дома им, а още нямаха мъж? Татко винаги ги приемаше. Работеха в кухните или в пералната, или в конюшните, и татко им даваше пени на светите дни.

— Мислиш ли, че можем да живеем в замъка Уинчестър? — попита Ричард със съмнение.

— Не. Няма да приемат хора, докато кралят го няма — сигурно имат повече хора, отколкото им трябват. Но в града има много богати хора. Някои от тях би трябвало да търсят слуги.

— Това не е работа за мъж.

Искаше й се да отвърне: „Защо ти не измислиш нещо, вместо да намираш слабости в моите предложения?“ Но го премълча и вместо това каза:

— Нужно е само един от нас да поработи достатъчно, за да спечели пени и тогава ще видим татко и ще го питаме какво да правим по-нататък.

— Добре. — Ричард не възрази на идеята да работи само един от тях. Особено след като това най-вероятно щеше да е Алиена.

Отново завиха наляво и навлязоха в един квартал на града, наречен „Еврейския“. Алиена се спря пред голяма къща.

— Тук трябва да имат слуги.

Ричард се стъписа.

— Не може да работим за евреи, нали?

— Защо не? Няма да прихванеш ереста на хората както им хващаш бълхите, нали?

Ричард сви рамене и влезе след нея.

Беше каменна къща. Като повечето градски домове, имаше тясна фасада, но продължаваше много навътре. Озоваха се в преддверие, заемащо цялата ширина на сградата, с огнище и няколко пейки. Устата й се навлажни от миризмата от кухнята, макар да беше по-различна от обичайното готвене, с чуждоземни подправки. От задната част на къщата дойде младо момиче и ги поздрави. Имаше мургава кожа и кафяви очи, и им заговори учтиво: