Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Затворът се оказа порутена каменна сграда, която можеше да е била къща за висш кралски служител, съветник или съдия, преди да я занемарят. Горният етаж, който трябваше да е бил залата някога, беше съвсем срутен, след като повечето таван бе пропаднал. Само приземието бе останало цяло. Тук нямаше никакви прозорци, само една голяма дървена врата с железен обков. Вратата стоеше леко открехната. Докато Алиена се колебаеше отвън, една пищна, облечена в хубаво наметало жена на средна възраст мина покрай нея, отвори вратата и влезе. Двамата с Ричард я последваха.

Вътрешността тънеше в сумрак и миришеше на стара прах и гнило. Приземието бе използвано за открит склад някога, но след това бе разделено на малки килии с набързо иззидани от отломките стени. Някъде от дълбините на зданието се носеше монотонен стон, като глас на самотен монах, редящ молитви в църква. Пред вратата бе оформено малко преддверие със стол, маса и огнище насред пода. Едър, глуповат на вид мъж с препасан меч метеше вяло пода. Вдигна глава и поздрави хубавата жена.

— Добро утро, Мег. — Тя му даде едно пени и потъна навътре в тъмното. Той погледна Алиена и Ричард. — Какво искате?

— Дошла съм да видя баща си — отвърна Алиена. — Той е графът на Шайринг.

— Не е — рече тъмничарят. — Вече е само Бартоломю.

— По дяволите с уточненията, тъмничарю. Къде е той?

— Колко имате?

— Нямаме никакви пари, тъй че не си прави труд да ми искаш подкуп.

— Щом нямаш пари, не може да видиш баща си. — Захвана се отново с метенето.

Искаше й се да запищи. Беше само на няколко крачки от баща си и не я пускаха при него. Тъмничарят беше едър и въоръжен: нямаше начин да го преодолеят. Но нямаше никакви пари. Беше се уплашила от това, когато видя как Мег му даде пени, но можеше да е заради някаква специална привилегия. Явно не беше: пени трябваше да е цената за пропуска.

— Ще намеря пени и ще ти го донеса веднага щом мога — каза тя. — Но няма ли да ни пуснеш да го видим сега, само за мъничко?

— Първо ми дай пенито — отвърна тъмничарят. Обърна им гръб и продължи да мете.

Едва надви сълзите си. Искаше й се да извика няколко думи с надеждата, че баща й ще я чуе. Но си даде сметка, че едно лошо разбрано послание щеше да го изплаши и обезсърчи; щеше да го разтревожи, без да може да го осведоми. Отиде до вратата, почувствала се влудяващо безсилна.

Обърна се на прага.

— Как е той? Кажете ми само това… моля ви. Добре ли е?

— Не е — отвърна й тъмничарят. — Той умира. Хайде, разкарайте се оттук.

Погледът й се замъгли от сълзите и тя залитна навън през вратата. Отдалечи се, без да вижда накъде върви, блъсна се в нещо — прасе или овца — и едва не падна. Започна да хлипа. Ричард я хвана под мишницата и тя се остави да я води. Излязоха от замъка през главната порта, сред пръснатите колиби и нивички на предградията. Най-сетне стигнаха до някаква морава и седнаха на един пън.

— Мразя, когато плачеш, Али — жално промълви Ричард.

Тя се помъчи да се вземе в ръце. Беше намерила баща си — това все пак беше нещо. Беше научила, че е болен: тъмничарят беше жесток човек и може би преувеличаваше сериозността на болестта му. Трябваше само да намери някое пени и щеше да може да поговори с него, и да се погрижи за себе си, и да го попита какво да направи — за Ричард и за него.

— Как да намерим пени, Ричард?

— Не знам.

— Нямаме нищо за продан. Никой няма да ни заеме. Ти не си достатъчно закоравял, за да крадеш.

— Можем да изпросим.

Това беше идея. По хълма надолу към замъка идваше добре облечен, заможен на вид селяк, яхнал нисък, як черен кон. Алиена скочи и притича на пътя. Щом се приближи, каза му:

— Милостиви сър, ще ми дадете ли едно пени?

— Разкарай се — тросна се той ядосано и срита коня напред.

Върна се при пъна.

— Просяците обикновено молят за храна или стари дрехи — каза обезсърчено. — Не съм чувала някой да им дава пари.

— Добре, а как взимат хората пари? — попита Ричард. Въпросът явно не беше му хрумвал никога досега.

— Кралете взимат пари от данъци — отвърна тя. — Лордовете взимат ренти. Свещениците имат десятък. Дюкянджиите имат нещо за продан. Занаятчиите взимат надници. На селяните не им трябват пари, защото си имат ниви.

— Чираците взимат надници.

— Ратаите също. Можем да работим.

— За кого?

— Уинчестър е пълен с работилнички, където правят кожа и плат — рече Алиена. Отново я обзе оптимизъм. — Един голям град е добро място да си намериш работа. — Скочи отново на крака. — Хайде, да почваме!