Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Ричард още се колебаеше.

— Не мога да работя като прост човек. Аз съм синът на граф.

— Вече не си — каза тя грубо. — Чу какво каза тъмничарят. Време е вече да разбереш, че не си по-добър от никой друг.

Беше се намусил и не отвърна нищо.

— Добре, аз отивам. Стой тук щом искаш. — Закрачи към Западната порта и се отдалечи от него. Познаваше мусенията му — никога не траеха дълго.

Той разбира се я настигна, преди да стигнат до града.

— Не се сърди, Али. Ще работя. Съвсем здрав съм, всъщност — мога да стана добър ратай.

Тя му се усмихна.

— Сигурна съм. — Не беше вярно, но нямаше смисъл да го обезкуражава.

Продължиха надолу по Високата улица. Алиена си спомни, че Уинчестър беше планиран и разпределен много логично. Южната половина, вдясно от тях, бе разделена на три части: в първата беше замъкът, след това следваше кварталът с домовете на богатите хора, после катедралният двор и в най-югоизточния ъгъл — епископския палат. Северната половина, вляво от тях, също бе разделена на три: еврейския квартал, средната част, където бяха дюкяните и работилниците в североизточния ъгъл.

Алиена продължи по Високата улица към източния край на града, после зави наляво по една улица, покрай която течеше речен поток. От едната страна бяха нормални домове, повечето дървени и няколко отчасти каменни сгради. От другата страна имаше безразборно струпани, стъкмени набързо и от каквото падне постройки, повечето — не повече от покрив, подпрян на пилони и изглеждаха готови всеки момент да рухнат. Тук-там мостче или няколко дъски превеждаха през потока, но някои от постройките всъщност обрамчваха коритото му. Във всяка сграда или двор мъже и жени правеха неща, за които бяха нужни големи количества вода: пране на вълна, щавене на кожа, тепане и боядисване на плат, варене на пиво и други дейности, които Алиена не разбираше. Всевъзможни непознати миризми щипеха ноздрите й, люто и кисело, сяра и пушек, дървесина и гнило. Хората изглеждаха ужасно заети. Разбира се, селяните също имаха много работа, но те си вършеха нещата бавно и отмерено, и винаги имаха време да спрат и да погледат нещо любопитно, или да заговорят с минувач. Хората в работилниците изобщо не вдигаха глави. Работата им като че ли поглъщаше цялото им внимание и енергия. Движеха се бързо, все едно дали носеха чували или изливаха големи ведра с вода, или тупаха кожа или плат. Както се суетяха над странните си занимания, напомняха й на дяволите, бъркащи казаните си на картините за ада.

Спря се пред едно място, където правеха нещо понятно за нея: тепане на плат. Мускулеста на вид жена вадеше вода от потока и я изливаше в огромно каменно корито, облицовано с олово, като от време на време спираше, за да добави мярка хума от един чувал. На дъното на коритото, напълно потопена, лежеше дълга ивица плат. Двама мъже с дебели дървени пръти — наричани тепавичарски бухалки, спомни си Алиена — бъхтеха плата в коритото. От това платът се свиваше и стягаше, ставаше по-непромокаем, а хумата или „тепавичарската пръст“ избелваше мазнините от вълната. В дъното на двора имаше струпани бали с необработен плат, нов и хлабаво изтъкан, и чували с тепавичарска пръст.

Алиена прекоси потока и се приближи към хората, които работеха при коритото. Хвърлиха й бегли погледи и продължиха работата си. Земята около тях беше навсякъде мокра и момичето забеляза, че работеха боси. Като разбра, че няма да спрат и да я питат какво иска, каза високо:

— Майсторът ви тука ли е?

Жената й отговори, като врътна глава към задната част на работилницата.

Алиена подкани Ричард да я последва и влязоха през порта в двор, където на дървени рамки се сушаха ивици плат. Видя един мъж, който оправяше наведен плата на една от рамките.

— Търся майстора — каза тя.

Той се изправи и я погледна. Беше грозен мъж, едноок и леко изгърбен, сякаш се беше прегъвал над рамките за сушене толкова много години, че вече не можеше да стои съвсем прав.

— Какво има?

— Вие ли сте майсторът тепавичар?

— Върша тая работа има-няма от четирийсет години, от момче още, тъй че надявам се да съм майстор, да. Какво искаш?

Алиена разбра, че си има работа с човек, който винаги държи да покаже колко е остроумен. Заговори смирено:

— Двамата с брат ми си търсим работа. Ще ни наемеш ли?

Той помълча, докато я оглеждаше от глава до пети.

— Иисусе Христе и вси светии, какво бих могъл да правя с вас, ако ви взема?

— Ще правим каквото и да е — отвърна Алиена. — Трябват ни малко пари.