Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

В подножието на стълбището на цитаделата стоеше плещест страж със сива брада. Алиена понечи да мине покрай него, както бе направила, когато бе дошла тук с баща си, но пазачът сниши копието си на пътя й. Тя го изгледа властно.

— Да?

— И къде си мислиш, че отиваш, момичето ми? — рече стражът.

Алиена осъзна обезсърчена, че е от тези, които обичат да пазят, защото това им даваше възможност да пречат на хората да отидат където искат.

— Тук сме с молба до краля — отвърна тя хладно. — Сега ни пусни да минем.

— Теб ли? — усмихна се стражът презрително. — Дето носиш дървени обуща, от които жена ми щеше да се срамува? Разкарайте се.

— Отдръпни се от пътя ми, пазачо. Всеки гражданин има правото да се обърне с молба към краля.

— Но по-бедните обикновено не са толкова глупави да се опитват да упражнят това право…

— Не сме от по-бедните! — избухна Алиена. — Аз съм дъщерята на графа на Шайринг, а брат ми е неговият син, тъй че ни пусни, за да не те хвърлят да гниеш в тъмница.

Пазачът вече не изглеждаше толкова важен, но каза самодоволно:

— Не можете да поднесете молбата си пред краля, защото не е тук. Той е в Уестминстър, както би трябвало да знаете, ако сте тези, които казвате, че сте.

Алиена се стъписа.

— Но защо е отишъл в Уестминстър? Трябва да е тук за Великден!

Стражът разбра, че все пак не беше уличница.

— Великденският двор е в Уестминстър. Изглежда няма да прави всичко точно като стария крал, а и длъжен ли е?

Беше прав, разбира се. Но идеята, че един нов крал ще следва различна програма, така и не беше й хрумвала. Беше твърде млада, за да помни времето, когато Хенри е бил млад крал. Обзе я отчаяние. Беше смятала, че знае какво прави и бе сгрешила. Чувстваше се на ръба на поражението.

Тръсна глава, за да се отърве от усещането за обреченост. Беше временно отстъпление, но не и поражение. Да се моли на краля не беше единственият начин да се погрижи за брат си и за себе си. Беше дошла в Уинчестър с две цели и втората бе да разбере какво е станало с баща й. Той щеше да знае какво трябваше да направи по-натам.

— Кой е тук тогава? — попита тя пазача. — Трябва да има някакви кралски служители. Искам просто да видя баща си.

— Има един писар и стюард горе — отвърна стражът. — Не каза ли, че графът на Шайринг е баща ти?

— Да. — Сърцето й подскочи. — Знаеш ли нещо за него?

— Знам къде е.

— Къде?

— В затвора тук, в замъка.

Толкова близо!

— Къде е затворът?

Пазачът посочи с палец над рамото си.

— Надолу, покрай параклиса, срещу главната порта. — Това, че бе успял да ги задържи извън цитаделата задоволи злобата му и той стана по-услужлив. — Най-добре ще е да се видите с тъмничаря. Казва се Одо и има дълбоки джобове.

Алиена не разбра подхвърленото за „дълбоките джобове“, но беше твърде развълнувана, за да си го изяснява. До този момент баща й се намираше в някакво смътно и далечно място, наречено „затвор“, но сега изведнъж се оказваше тук, в същия този замък. Забрави напълно за явяването си с молба при краля. Искаше само да види татко. Мисълта, че той е наблизо, готов да им помогне, я накара още по-остро да почувства опасността и несигурността от последните няколко месеца. Искаше й се да се хвърли в прегръдката му и да го чуе как казва: „Хайде, всичко е наред вече. Всичко ще се оправи.“

Цитаделата се издигаше на малко възвишение в един ъгъл на двора. Алиена се обърна и огледа останалото от замъка. Беше пъстра смесица от каменни и дървени постройки, обкръжени от високи стени. Надолу, беше казал пазачът; покрай параклиса… зърна спретната каменна постройка, която приличаше на параклис… и срещу главната порта. Главният вход представляваше порта във външната стена, която даваше възможност на краля да влиза в замъка си, без да влиза първо в града. Срещу този вход, плътно до задната стена, която отделяше замъка от града, имаше малко каменно здание, което можеше да е затворът.

Двамата с Ричард забързаха надолу по хълма. Алиена се зачуди как ли щеше да е той. Даваха ли достатъчно храна на хората в затвора? Затворниците на баща й в Ърлскасъл винаги получаваха черен хляб и каша, но беше чувала, че на някои места се отнасят зле с тях. Надяваше се баща й да е добре.

Сърцето й беше скочило в гърлото, докато прекосяваха двора. Замъкът беше голям, но пълен със сгради: кухни, конюшни и казарми. Имаше два параклиса. След като вече знаеше, че кралят го няма, можеше да види признаците за отсъствието му и ги забелязваше разсеяно, докато обикаляше между постройките към затвора: безпризорни овце и прасета бяха влезли от предградията извън портата и ровеха из купищата смет, войници се шляеха наоколо без работа и подвикваха неприлични закачки по минаващите покрай тях жени, някакви игри със залози се въртяха на портика на единия параклис. Атмосферата на разпуснатост я притесни. Боеше се, че това можеше да означава, че баща й е оставен без никакви грижи. Започна да се плаши от това, което можеше да открие.