Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Вторият крадец зашари с поглед от единия към другия, после към мъртвия си приятел и без повече суетене се обърна и побягна през дърветата.

Алиена загледа след него невярващо. Бяха го уплашили. Трудно й беше да го проумее.

Озърна се към мъжа на земята. Лежеше на гръб и червата му се свличаха от голямата рана в корема му. Очите му бяха широко отворени и лицето му бе изкривено от болка и страх.

Не изпита нито облекчение, нито гордост от това, че е защитила себе си и брат си от безскрупулни хора — беше твърде отвратена и отблъсната от гнусната гледка.

Ричард нямаше подобни угризения.

— Ти го намушка, Али! — Възбудата в гласа му бе на ръба на истерията. — Направи го вместо тях!

Алиена го погледна. Трябваше да му се даде урок.

— Убий го — каза му тя.

Ричард я зяпна.

— Какво?

— Убий го — повтори тя. — Сложи край на нещастието му. Довърши го!

— Защо аз?

Тя вложи колкото можеше повече грубост в гласа си.

— Защото се държиш като момче, а аз имам нужда от мъж. Защото никога нищо не си правил с меч, освен да си играеш на война и трябва да започнеш отнякъде. Какво ти става? От какво се боиш? Той все едно умира. Не може да те нарани. Използвай меча си. Поупражни се малко. Убий го!

Ричард държеше меча си в двете ръце и изглеждаше разколебан.

— Как?

Мъжът на земята изврещя отново.

Алиена изрева на брат си:

— Не знам как! Отсечи му главата или го пронижи в сърцето! Все едно! Просто го накарай да млъкне!

Ричард изглеждаше затруднен. Вдигна меча си, после отново го отпусна.

— Ако не го направиш — каза Алиена, — ще те оставя сам, кълна се във всички светии. Ще стана някоя нощ и ще си ида, и когато се събудиш на заранта, аз няма да съм там и ти ще бъдеш съвсем сам. Сега го убий!

Ричард вдигна отново меча си. Точно в този момент, най-невероятно, издъхващият мъж спря да крещи и се опита да се изправи. Превъртя се на една страна и се надигна на лакът. Ричард изрева — колкото боен вик, толкова и рев на страх — и заби с все сила острието в оголения врат. Оръжието беше тежко, а острието — остро, и ударът посече над половината от дебелата шия. Кръвта плисна като фонтан, главата нелепо се наклони на една страна, а тялото се смъкна на земята.

Двамата зяпнаха в него. От горещата кръв в зимния въздух се вдигна пара. И двамата бяха стъписани от онова, което бяха сторили току-що. Изведнъж на Алиена й се дощя да се махне оттук. Затича и Ричард я последва.

Спря се, когато вече не можеше да бяга повече и тогава усети, че хлипа. Продължи да върви бавно, без да се притеснява повече, че брат й ще я види разплакана. Той бездруго не изглеждаше смутен.

Постепенно се успокои. Дървените обуща я нараняваха. Спря се и ги свали. Продължи да върви боса, понесла налъмите в ръка. Скоро щяха да стигнат до Уинчестър.

Малко след това Ричард каза:

— Ние сме глупаци.

— Защо?

— Онзи мъж. Просто го оставихме така. Трябваше да му вземем ботушите.

Алиена се спря и се вторачи в брат си с ужас.

Той й отвърна с къс смях.

— Нищо лошо няма в това, нали?

Привечер Алиена отново се обнадежди, докато минаваше през Западната порта на Уинчестър и продължи по Високата улица. В горите се беше чувствала заплашена, че може да бъде убита и никой така и да не разбере какво се е случило, но сега се беше върнала в цивилизацията. Градът, разбира се, беше пълен с крадци и главорези, но не можеха да вършат престъпленията си посред бял ден и безнаказано. В града все пак имаше закони и нарушителите им ги гонеха, осакатяваха или бесеха.

Спомни си как беше минавала по тази улица с баща си едва преди около година. Бяха на коне, естествено. Той — на породист дорест бегач, тя — на малко красиво ездитно конче. Хората им правеха път, докато яздеха по широките улици. Имаха къща в южния край на града и когато пристигнаха, ги посрещнаха осем или десет слуги. Къщата беше почистена, имаше прясна слама по пода и всички огнища бяха запалени. По време на престоя им Алиена всеки ден беше носила красиви дрехи: тънък лен, коприна и мека вълна, всички боядисани в разкошни цветове; ботуши и колани от телешка кожа и брошки и гривни със скъпоценни камъни. Работата й беше да се грижи винаги да има гостоприемно посрещане за всеки, който дойдеше да види графа: месо и вино за богатите, хляб и ейл за по-бедните хора и усмивка и място край огъня за всички. Баща й беше стриктен по отношение на гостоприемството, но не беше достатъчно добър да го изразява лично — хората го намираха за хладен, отчужден и дори високомерен. Алиена компенсираше този недостатък.