Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

— Хайде да тръгнем по-бързо — каза на Ричард. — Може да стигнем Уинчестър до довечера.

Продължиха по пътеката до поляната, където бяха срещнали лесничея. Останките от огъня им още си бяха там. Оттам лесно намериха пътя за Уинчестър. Ходили бяха много пъти в града и познаваха пътя. Щом излязоха на него, вече можеха да се движат по-бързо. Сланата бе втвърдила калта след бурята отпреди две нощи.

Лицето на Ричард се оправяше. Беше го измил предния ден в един студен ручей в горите и повечето засъхнала кръв се беше махнала. На мястото на отрязаната мека част на дясното му ухо имаше грозен струпей. Устните му все още бяха подпухнали, но отоците бяха спаднали. Но все още беше лошо натъртен и възпаленият цвят на подутините му придаваше плашещ вид. Все пак това нямаше да им навреди.

На Алиена й липсваше топлината на коня под нея. Ръцете и ходилата й бяха простинали болезнено, въпреки че тялото й се беше стоплило от уморителното вървене. Времето през цялата сутрин си остана студено, после към пладне малко се стопли. Междувременно беше огладняла. Спомни си как едва предния ден се бе почувствала, че й е все едно дали изобщо ще се стопли или нахрани отново. Но не искаше да мисли за това.

Щом чуеха коне или видеха хора в далечината, притичваха към дърветата и се криеха, докато пътниците подминат. През селата минаваха бързо, без да заговарят никого. Ричард искаше да изпроси храна, но Алиена не му позволяваше.

Към средата на следобеда бяха на няколко мили от крайната си цел и никой не беше ги притеснил. Алиена вече си мислеше, че не е толкова трудно да избегнат неприятностите. После, на една особено пуста ивица на пътя, от храстите изведнъж излезе някакъв човек и застана пред тях.

Нямаха време да се скрият.

— Не спирай — каза Алиена на Ричард, но мъжът се премести да прегради пътя им и все пак им се наложи да спрат. Тя се озърна назад с мисълта да побегнат, но от гората бе изникнал друг мъж и беше застанал на десет-петнайсет крачки зад тях, преграждайки пътя им за бягство.

— Я да видим какво имаме тук — заговори на висок глас мъжът отпред. Беше дебел, със зачервено лице, с голям издут корем и мръсна, зацапана брада. Държеше в ръце тежък кривак. Почти сигурно беше разбойник. По лицето му личеше, че е от хората, готови на всякакво насилие и сърцето на Алиена се изпълни със страх.

— Оставете ни на мира — замоли се тя. — Нямаме нищо за крадене.

— Не съм толкова сигурен. — Мъжът пристъпи към Ричард. — Това май е добър меч, ще струва няколко шилинга.

— Той си е мой! — отвърна възмутено момчето, но прозвуча просто като уплашено дете.

„Никакъв смисъл няма“, помисли Алиена. „Безпомощни сме. Аз съм жена, а той е само момче. Хората могат да правят каквото си искат с нас“.

Със смайваща пъргавина дебелият мъж вдигна кривака си и замахна по Ричард. Той се опита да го избегне. Ударът беше нацелен в главата му, но го порази в рамото. Дебелакът беше силен и брат й се смъкна на земята.

Изведнъж Алиена подивя. Бяха се отнесли несправедливо с нея, бяха я насилили жестоко и я бяха ограбили; бе премръзнала, гладна и трудно можеше да се владее. Малкият й брат беше пребит почти до смърт само преди два дни и сега гледката как някой го удря с кривак я влуди. Изгуби всякакво чувство за благоразумие и предпазливост. Без да помисли дори, издърпа камата от ръкава си, хвърли се към дебелия разбойник и заби ножа в големия му корем, като крещеше:

— Остави го намира, псе!

Изненада го напълно. Наметалото му се беше разтворило, докато удряше Ричард и ръцете му все още бяха заети с кривака. Беше съвсем неподготвен: несъмнено си бе помислил, че няма опасност да го нападне момичето, което изглеждаше невъоръжено. Върхът на ножа мина през вълната на туниката му и лена на долната му риза и се спря в дебелата кожа на корема му. Алиена изпита мигновено отвращение и пълен ужас при мисълта как разкъсва човешка кожа и пронизва плътта на жив човек. Но страхът й даде сили и тя заби острието през кожата, и го навря в меките органи на корема му. След това се ужаси, че можеше и да не го убие, че той би могъл да остане жив и да си отмъсти. Затова продължи да натиска, докато дългият нож го прониза чак до дръжката и не можеше да влезе повече.

Изведнъж страшният, нагъл и жесток мъж се превърна в наранено животно. Изрева от болка, пусна кривака и зяпна в забиващото се в него острие. За миг Алиена осъзна, че е разбрал, че раната бе смъртоносна. Издърпа ръката си в ужас. Разбойникът залитна назад. Алиена си спомни, че имаше друг зад нея и паниката я стисна за гърлото: той със сигурност щеше жестоко да отмъсти за смъртта на съучастника си. Отново сграбчи дръжката на ножа и го издърпа. Раненият леко се беше извърнал и трябваше да извърти оръжието настрани. Усети как се хлъзна през меките вътрешности и излезе от дебелия му корем. Кръв плисна по ръката й, а мъжът изрева като звяр и рухна на земята. Тя се завъртя рязко с ножа в окървавената си ръка и се озова с лице срещу другия. В това време Ричард се надигна с усилие и извади меча си.