Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Не можеше да повярва на случващото се.

— Какво става, Али? — извика Ричард.

Тя се надигна. Този човек наистина ли беше лесничей, или беше разбойник? Не можеше да е разбойник — къщата му съвсем биеше на очи. На ако наистина беше лесничей, защо ги беше затворил? Закона ли бяха нарушили? Дали се беше досетил, че конете не са техни? Или имаше някакъв друг, безчестен мотив?

— Али, той защо го направи това? — попита Ричард.

— Не знам — отвърна тя уморено. Не бяха й останали сили да се тревожи или ядосва. Стана и бутна вратата. Не искаше да помръдне. Предположи, че лесничеят я е затиснал с кацата. Заопипва стените на плевника в тъмното. Можеше да стигне с ръце чак до ниските части на скосения покрив. Постройката беше направена от здрави, набити плътно една до друга греди. Построена бе грижливо. Беше затворът на лесничея, където държеше нарушители, преди да ги отведе при шерифа.

— Не можем да излезем — установи Алиена.

Седна отново. Подът беше сух и покрит със слама.

— Заклещени сме тук, докато той ни пусне — прошепна тя примирено.

Ричард седна до нея. След малко легнаха един до друг. Алиена чувстваше, че е твърде пребита, уплашена и напрегната, за да може да заспи. Но също тъй бе изтощена и след няколко мига потъна в изцерителен сън.

Събуди се, когато вратата се отвори и дневната светлина огря лицето й. Сепна се и се надигна моментално, уплашена и без да знае коя е, нито защо спи на твърдата земя. После си спомни и още повече се уплаши: какво ли щеше да направи лесничеят с тях? Но не той влезе, а малката му смугла жена и макар лицето й да беше изопнато и навъсено като предната нощ, носеше комат хляб и две чаши.

Ричард също се надигна. Двамата загледаха жената нащрек. Тя нищо не каза, а само им подаде чашите, разчупи хляба на две и им връчи по половина на всеки. Алиена изведнъж си даде сметка, че е прегладняла. Натопи хляба си в бирата и започна да яде.

Жената стоеше на прага и ги гледаше, докато привършиха закуската си. После подаде на Алиена нещо, което приличаше на сгънат похабен и пожълтял лен. Девойката го разви. Беше стара рокля.

— Облечи го това и си вървете оттук — каза жената.

Алиена се озадачи от странната смесица доброта и груби думи, но не се поколеба да вземе роклята. Обърна се с гръб, смъкна наметалото си, бързо нахлузи роклята през глава и отново се загърна в наметалото.

Почувства се по-добре.

Жената й подаде и чифт дървени обуща, много големи.

— Не мога да яздя с налъми — каза й Алиена.

Жената се изсмя грубо.

— Няма да яздиш.

— Защо?

— Отвел е конете ви.

Сърцето й изстина. Прекалено нечестно беше да преживеят още лош късмет.

— Къде ги е отвел?

— Не ми казва тези неща. Но предполагам, че е отишъл до Шайринг. Ще продаде животните, после ще разбере кои сте и дали може да се измъкне още нещо от вас, освен конската плът.

— Тогава ти защо ни пускаш?

Жената я огледа от глава до пети.

— Защото не ми хареса как те изгледа, когато му каза, че си гола под наметалото. Може да не го разбираш сега, но ще го разбереш, като се омъжиш.

Алиена вече го разбираше, но не го каза.

— Няма ли да те убие, като разбере, че си ни пуснала? — попита Ричард.

Жената се усмихна цинично.

— Не ме плаши толкова, колкото някои други. Хайде, да ви няма.

Излязоха. Алиена разбираше, че тази жена се е научила как да живее с един жесток и безсърдечен човек, и при това дори бе успяла да съхрани малко приличие и състрадателност.

— Благодаря ти за роклята — промълви тя смутено.

Жената не искаше благодарностите й. Посочи й пътеката и рече:

— Уинчестър е натам.

Отдалечиха се и повече не погледнаха назад.

Когато къщата на лесничея се скри зад тях, Ричард запита:

— Али, защо ни се случват тези неща?

Въпросът я обезсърчи. Всички бяха жестоки с тях. Хората имаха правото да ги бият и ограбват все едно, че бяха коне или кучета. Нямаше никой, който да ги защити. Момичето си помисли, че бяха прекалено доверчиви. Бяха живели три месеца в замъка, без дори да залостят вратите. Реши твърдо на никого повече да не се доверява в бъдеще. Никога повече нямаше да позволи на някой друг да вземе юздите на коня й, дори да се наложеше да бъде груба, за да го предотврати. Никога повече нямаше да позволи на някой да пристъпи зад нея като лесничея предната нощ, когато я бутна в сайванта. Никога повече нямаше да приеме гостоприемство от непознат, никога нямаше да си остави вратата незаключена нощем, никога нямаше да приеме нечия доброта за чиста монета.