Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Девойката погледна назад над полето. Замъкът беше на миля от тях и не беше сигурна дали виждаше или не две фигури, застанали на подвижния мост и загледани към нея. Щеше да им се наложи да извървят дълъг път, докато си намерят други коне. За известно време бяха в безопасност.

Ръцете и стъпалата я засърбяха, докато се стопляха. От коня се вдигаше топлина като от огън и я загърна в пашкул от топъл въздух. Ричард най-сетне остави бойния жребец да забави и се обърна към сестра си, яхнала тежко стъпващото и задъхано животно. Подкараха през дърветата. Двамата познаваха тези гори добре, преживели бяха тук почти целия си живот.

— Къде отиваме? — попита я той.

Алиена се намръщи. Къде отиваха наистина? Какво щяха да правят? Нямаха никаква храна, нищо за пиене и никакви пари. Нямаше никакви дрехи по себе си, освен наметалото, в което бе загърната — нито туника, нито долна риза, шапка и обувки. Решила беше да се погрижи за брат си, но как?

Чак сега започна да разбира, че последните три месеца беше живяла като в сън. Беше съзнавала, в някое тайно кътче на ума си, че старият живот е свършил, но беше отказвала да го приеме. Уилям Хамли я беше събудил. Не се съмняваше, че версията му е вярна и че крал Стивън е направил Пърси Хамли граф на Шайринг. Но може би имаше и нещо повече. Може би кралят бе предвидил някакво обезпечаване за нея и Ричард. Ако не, трябваше да го направи и те със сигурност можеха да се обърнат към него. Тъй или иначе трябваше да стигнат до Уинчестър. Така поне щяха да разберат какво е станало с баща им.

Изведнъж се пречупи. „О, татко, къде и кога се провали всичко?“

Откакто беше умряла майка й, баща й беше полагал особени грижи за нея. Знаеше, че й отделя повече внимание, отколкото други бащи на дъщерите си. Чувстваше се зле заради това, че не беше се оженил отново, за да й даде нова майка. Беше й обяснявал, че е по-щастлив със спомена за жена си, отколкото изобщо щеше да е с друга на мястото й. Алиена тъй или иначе изобщо не беше искала друга майка. Баща й се беше грижил за нея, а тя — за Ричард, тъй че нищо лошо да не може да сполети и двамата.

Онези дни си бяха отишли завинаги.

— Къде отиваме? — попита Ричард отново.

— В Уинчестър — отвърна тя. — Ще отидем и ще видим краля.

Ричард се въодушеви.

— Да! И като му кажем какво направиха Уилям и коняря му снощи, кралят естествено ще…

Изведнъж я обзе неудържим гняв.

— Затваряй си устата! — изкрещя тя. Конете се сепнаха уплашени. Дръпна силно юздите. — Повече да не си споменал това! — Гневът я давеше и едва успя да изтръгне думите. — Няма да кажем на никого какво направиха — на никого! Никога! Никога! Никога!

В дисагите на коняря имаше голяма буца кораво сирене, няколко глътки вино в кожен мях, кремък и малко подпалки, а освен това — фунт-два смесено зърно, което според нея трябваше да е за конете. Двамата с Ричард изядоха сиренето и изпиха виното по обед, докато конете пасяха излиняла трева и зелени храсти и пиеха от близкия поток. Беше спряло да й тече кръв и слабините й бяха изтръпнали.

Срещнали бяха няколко пътници, но Алиена бе казала на Ричард да не заговаря никого. За по-небрежния наблюдател изглеждаха внушителна двойка — особено Ричард на огромния му кон и с меча. Но един разговор много скоро щеше да издаде, че са две деца, които никой не пази и можеше да се окажат уязвими. Затова заобикаляха другите хора отдалече.

Щом денят започна да преваля, затърсиха къде да изкарат нощта. Намериха поляна близо до един поток, на стотина разтега от пътя. Алиена даде на конете малко зоб, докато Ричард накладе огън. Ако имаха котле за готвене, щяха да си направят каша от зърното за конете. Така трябваше просто да дъвчат зърната, освен ако не намереха малко сладки кестени и да ги изпекат.

Докато обмисляше това, а Ричард се бе отдалечил из гората да събира дърва, дълбок глас близо до нея я стресна:

— А ти коя ще да си, девойче?

Алиена изпищя, а конят се дръпна назад подплашен. Обърна се и видя мръсен брадат мъж, облечен от глава до пети в кафява кожа. Той пристъпи към нея.

— Стой далече от мен! — изкрещя му тя.

— Няма от какво да се боиш.

С крайчеца на окото си видя как Ричард пристъпи на поляната зад непознатия с наръч дърва в ръцете. Замръзна на място и ги загледа. „Извади меча си!“, помисли Алиена, но той изглеждаше прекалено уплашен и объркан, за да предприеме нещо. Тя отстъпи назад така, че конят да се озове между нея и непознатия.

— Нямаме никакви пари. Нищо нямаме.