Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Том се измести, докато можеше да види ръба на слънцето през малкия отвор в пръта в отсрещния край. После, щом Филип започна да се моли на глас на латински, задържа втория прът пред себе си така, че да затули гледката му към слънцето. Бавно го сниши към земята и натисна заострения му край във влажната пръст, като през цялото време го държеше точно между окото си и небесното светило. Издърпа чукчето от колана си и внимателно наби пръта в земята, докато „ухото“ се изравни с очите му. Сега, ако беше свършил работата точно и ако ръцете му не бяха треперили, слънцето щеше да блесне през отворите на двата пръта.

Затвори едното си око и погледна през близкия прът към далечния. Слънцето продължи да блести в окото му през двата отвора. Двата пръта лежаха в съвършена линия изток-запад, което щеше да осигури ориентацията на новата катедрала.

Беше обяснил това на Филип, а сега се отдръпна встрани и даде възможност на приора сам да погледне през отворите и да се увери.

— Идеално е — потвърди монахът.

Том кимна.

— Да.

— Знаеш ли кой ден е днес?

— Петък.

— И също тъй е денят на мъченичеството на Свети Адолфус. Бог ни изпрати ясен изгрев, за да можем да ориентираме църквата в деня на нашия покровител. Не е ли това добър знак?

Том се усмихна. В опита му като строител майсторството бе по-важно от добрите поличби. Но се радваше за Филип.

— Да, наистина. Много добър знак е.

Алиена беше решила да не мисли за това.

Цялата нощ седя на каменния под на параклиса, подпряла гръб на стената и загледана в тъмното. В началото не можеше да помисли за нищо друго, освен за пъклената сцена, която бе преживяла. Но постепенно болката понамаля и тя можа да съсредоточи ума си върху шумовете на бурята — дъжда, леещ се на покрива на параклиса и вятъра, виещ покрай бастионите на запустелия замък.

Беше гола в началото. След като двамата мъже бяха… Когато свършиха, се бяха върнали на масата, като я оставиха да лежи на пода, а Ричард кървеше до нея. Бяха започнали да ядат и пият все едно, че ги бяха забравили и тогава двамата с брат си се възползваха и избягаха от стаята. Бурята вече бе започнала. Притичали бяха по моста в поройния дъжд и се подслониха в параклиса. Но Ричард почти веднага се върна в цитаделата. Трябваше да е влязъл в стаята с мъжете, дръпнал беше наметалата им от куката до вратата и беше избягал преди Уилям и конярят му да реагират.

Но той все още не искаше да й проговори. Даде й наметалото и се загърна в своето. После седна на пода на крачка от нея и подпря гръб на същата стена. Алиена копнееше да я прегърне някой, който я обича и да я утеши, но брат й се държеше все едно, че бе извършила нещо ужасно срамно. А най-лошото бе, че тя се чувстваше точно така. Чувстваше се виновна все едно, че тя бе извършила грях. Напълно разбираше нежеланието му да я утеши и това, че не искаше да я докосне.

Радваше се, че е студено. Помагаше й да се чувства откъсната от света, съвсем сама. И като че ли притъпяваше болката. Не искаше да заспи, но по някое време през нощта двамата изпаднаха в нещо като транс и дълго време седяха вцепенени като мъртъвци.

Внезапният край на бурята развали магията. Алиена осъзна, че може да вижда прозорците на параклиса, малки сиви петна в непроницаемия доскоро мрак. Ричард се надигна и отиде до вратата. Тя го загледа с раздразнение, че е нарушил покоя й. Искаше й се да седи така до стената, докато замръзне до смърт или издъхне от глад, защото не можеше да измисли нищо по-привлекателно от това да потъне кротко във вечна забрава. После той отвори вратата и смътната светлина на утрото огря лицето му.

Алиена излезе от унеса си стъписана. Ричард беше почти неузнаваем. Лицето му беше подпухнало и безформено, покрито с изсъхнала кръв и синини. Доплака й се от гледката. Брат й винаги беше изпълнен с куха детинска храброст. Като малко момче беше препускал из замъка на въображаемия си кон, като се правеше уж, че мушка хората с въображаемата си пика. Рицарите на баща им винаги го окуражаваха, преструвайки се на уплашени от дървения му меч. Всъщност Ричард можеше да се уплаши от съскаща котка. Но миналата нощ беше дал всичко от себе си и го бяха пребили лошо заради това. Сега тя трябваше да се грижи за него.

Бавно се вдигна на крака. Тялото й беше изтръпнало, но болката не беше толкова лоша като миналата нощ. Зачуди се какво ли става в цитаделата. Уилям и слугата му трябваше да са довършили стомната с вино някъде през нощта и сега сигурно спяха. Може би щяха да се събудят по изгрев-слънце.