Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Заизкачваха се по стъпалата. Не можеха да чуят нищо: дебелите каменни стени на цитаделата приглушаваха всякакъв звук. На средата на стълбището Уилям се спря, обърна се към Уолтър, опря пръст на устните си и посочи. Под вратата горе до стълбището се процеждаше светлина. Имаше някой тук.

Продължиха нагоре и спряха пред вратата. Отвътре се чу момичешки смях. Уилям се усмихна доволно. Намери бравата, леко я завъртя, след което отвори вратата с ритник. Смехът премина в уплашен писък.

Картинката в стаята беше мила. Алиена и по-малкият й брат, Ричард, седяха до една масичка и играеха на някаква игра, а стюардът Матю стоеше зад момичето и гледаше над рамото й. Лицето на Алиена беше порозовяло от сиянието на огъня, а тъмните й къдрици проблясваха с кестенява светлина. Беше облечена в светла ленена туника. Сега гледаше Уилям, а червените й устни бяха разтворени в изненадано „О“. Той я понаблюдава мълчаливо, докато се наслаждаваше на уплахата й. След малко тя се овладя, стана и каза:

— Какво искаш?

Уилям бе репетирал многократно тази сцена във въображението си. Закрачи бавно в стаята и застана до огъня, за да сгрее ръцете си. После каза:

— Аз живея тук. Ти какво искаш?

Алиена извърна очи от него към Уолтър. Беше уплашена и объркана, но въпреки това тонът й остана предизвикателен.

— Този замък е на графа на Шайринг. Кажете по каква работа сте дошли и след това напуснете.

Уилям се усмихна тържествуващо.

— Графът на Шайринг е моят баща. — Стюардът изпъшка, сякаш се беше страхувал от това. Алиена изглеждаше объркана. Уилям продължи. — Кралят направи моя баща граф вчера, в Уинчестър. Замъкът вече е наш. Аз съм господарят тук, докато дойде баща ми. — Щракна с пръсти към стюарда. — И съм гладен, така че ми донеси хляб, месо и вино.

Стюардът се поколеба. Хвърли притеснен поглед към Алиена. Боеше се да я остави. Отиде до вратата.

Алиена пристъпи към вратата, сякаш се канеше да го последва.

— Остани тук — заповяда й Уилям.

Уолтър застана между нея и вратата и прегради пътя й.

— Нямаш никакво право да ми заповядваш! — заяви с властна нотка Алиена.

Матю заговори уплашено:

— Останете, милейди. Не ги ядосвайте. Ще се върна бързо.

Алиена го погледна намръщено, но се задържа на мястото си. Матю излезе.

Уилям седна в стола й. Тя се измести до брат си. Младежът ги огледа бавно. Имаше прилика между тях, но цялата сила бе в лицето на момичето. Ричард беше висок непохватен юноша и все още не беше му поникнала брада. Харесваше му усещането, че са под неговата власт.

— На колко години си, Ричард?

— Четиринайсет — отвърна момчето намръщено.

— Убивал ли си някога човек?

— Не — отвърна той, а след това с малко насилена дързост добави: — Все още.

„И ти ще страдаш, малък надут дребосък“, помисли си Уилям. После насочи вниманието си към Алиена.

— А ти на колко си?

Отначало тя като че ли се канеше да не отговаря, но след това изглежда премисли, може би спомнила си казаното от Матю: „Не ги ядосвайте.“

— Седемнайсет.

— Виж ти, цялата фамилия могат да броят — каза Уилям. — Девствена ли си, Алиена?

— Разбира се! — избухна тя.

Изведнъж Уилям се пресегна и сграбчи гърдата й. Изпълни едрата му длан. Беше твърда на допир, но податлива. Тя се дръпна рязко назад и гръдта се изплъзна от ръката му.

Ричард пристъпи напред закъснял и избута настрани ръката му. Нищо нямаше да зарадва Уилям повече. Стана бързо от стола си и го удари в лицето със силен замах. Както подозираше, малкият бе мекушав: изрева и вдигна ръце към очите си.

— Остави ни на мира! — извика Алиена.

Уилям я погледна изненадано. Изглеждаше по-загрижена за братчето си, отколкото за себе си. Това може би си струваше да се запомни.

Матю се върна, понесъл дървена табла със самун хляб, парче шунка и стомна с вино на нея. Пребледня, щом видя, че Ричард държи ръцете си на лицето. Остави таблата на масата и отиде при момчето. Взе ръцете му, леко ги отдръпна и погледна лицето му. Вече бе зачервено и подпухнало около окото.

— Казах ви да не ги ядосвате — промърмори той, но изглеждаше успокоен, че не е нещо по-лошо. Уилям беше разочарован. Беше се надявал Матю да кипне от гняв. Стюардът заплашваше да му развали удоволствието.

Устата му се навлажни от гледката с храната. Уилям придърпа стола си до масата, извади ножа си за хранене и отряза дебело парче шунка. Уолтър седна срещу него. С пълна с месо и хляб уста, Хамли заповяда на Алиена:

— Донеси чаши и налей виното. — Матю посегна да го направи, но Уилям го спря: — Не ти — тя.