Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

И той се моли до разсъмване.

Закуси с монасите. Откри, че белият им хляб не засища стомаха му толкова задълго, колкото конския хляб. Но въпреки това днес не можа да изяде много. Отиде в замъка рано, макар да знаеше, че кралят нямаше да приема хора в този час. Влезе в залата и седна на една от каменните скамейки в стената да почака.

Помещението бавно започна да се изпълва с молители и придворни. Някои бяха ярко облечени, с жълти, сини и розови туники и пищни кожени обшивки на наметалата си. Прочутата Книга на Страшния съд се пазеше някъде в този замък, спомни си Филип. Сигурно беше в залата горе, където кралят бе приел него и двамата епископи. Не беше я видял, но бе твърде напрегнат тогава, за да забележи кой знае какво. Кралската съкровищница също беше тук, но тя вероятно щеше да е на горния етаж, в някой свод до спалнята на краля. За пореден път Филип се усети донякъде изпълнен с благоговение от заобикалящото го, но беше решил вече да не се плаши. Тези хора в изящните им халати, тези рицари, лордове, търговци и епископи, бяха просто хора. Повечето от тях не можеха да напишат много повече от имената си. Нещо повече, всички те бяха тук, за да получат нещо за себе си, но той, Филип, беше тук заради Бога. Мисията му, както и мръсното му кафяво расо, го поставяха над другите молители, а не под тях.

Тази мисъл му вдъхна кураж.

Вълна на напрежение премина през залата, когато на стълбището, водещо към горната зала, се появи свещеник. Всеки се надяваше, че това е знак, че кралят приема. Свещеникът размени тихо няколко думи с въоръжената стража, след което отново изчезна нагоре по стълбите. Стражът посочи един рицар от тълпата. Рицарят остави меча при охраната и се качи по стълбите.

Филип си помисли що за странен живот трябваше да живеят кралските духовници. Кралят трябваше да разполага с духовенство, разбира се, не просто за богослуженията, но за да вършат многото работа с четене и писане, свързана с управляването на кралството. Нямаше кой друг да го прави, освен клириците; малкото грамотни миряни не можеха да четат или пишат достатъчно бързо. Но нищо свято нямаше в живота на един кралски клирик. Братът на самия Филип, Франсис, бе избрал такъв живот и работеше за Робърт Глостър. „Трябва да го попитам какво е“, помисли си той. „Ако го видя някога отново“.

Скоро след като първият молител се качи горе, влязоха Хамли.

Филип надви подтика си веднага да отиде при тях. Все още не искаше да се знае, че имат споразумение. Загледа ги напрегнато, опитвайки се да разгадае мислите им по израженията. Реши, че Уилям изглежда обнадежден, Пърси сякаш бе притеснен, а Реган беше стегната като тетива на лък. След малко приорът стана и прекоси помещението колкото може по-безгрижно. Учтиво ги поздрави, а след това попита Пърси:

— Видяхте ли се с него?

— Да.

— И?

— Каза, че ще помисли над това през нощта.

— Но защо? — Беше разочарован и ядосан. — Какво има за мислене тук?

Пърси сви рамене.

— Питайте него.

Филип се вбеси.

— Добре, как изглеждаше — доволен или какво?

Реган отвърна:

— Според мен идеята да бъде освободен от дилемата му е допаднала, но е изпитал подозрение, че всичко звучи прекалено лесно.

Изглеждаше логично, но Филип все пак беше притеснен, че крал Стивън не се е вкопчил с две ръце в тази възможност.

— По-добре да не говорим повече — каза той след малко. — Не бива епископите да се досетят, че сме се споразумели против тях. Не и преди кралят да направи изявлението си. — Кимна учтиво и се отдалечи.

Върна се на каменната си скамейка. Опита се да си запълни времето с мисли какво ще направи, ако планът му подейства. Колко скоро щеше да започне строежът на новата катедрала? Зависеше от това колко бързо щеше да събере малко пари от новия си имот. Щеше да има доста много овце, а следователно руна за продан лете. Някои от хълмистите ферми щяха да са под рента, а повечето ренти се изплащаха скоро след жътвата. До есента можеха да се съберат достатъчно пари, за да наеме горски и майстор каменоделец и да започне да трупа дървен материал и камък. През това време работниците биха могли да започнат да копаят основите, под наставничеството на Том Строителя. Зидането можеше да почне някъде следващата година.

Беше чудесна мечта.

По стълбището със смущаваща бързина се качваха и слизаха придворни — крал Стивън работеше бързо този ден. Филип започна да се притеснява, че кралят може да приключи дневната си работа и да тръгне на лов, преди да пристигнат епископите.