Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Стъписан бе от безскрупулността на Уейлрън. Спомни си тъжния поглед в очите му, докато гледаше разрушената катедрала. В онзи момент Филип бе зърнал у него дълбоко вкоренена благочестивост. Бигод вероятно мислеше, че благочестивите цели оправдават безчестните средства в службата на Църквата. „Никога не бих направил на Уейлрън това, което той се опитва да стори на мен“, помисли си.

Никога дотогава не беше се смятал за лековерен. Зачуди се къде беше сгрешил. Хрумна му, че си бе позволил да се прехласне — от епископ Хенри и копринените му одежди, от величието на Уинчестър и неговата катедрала, от куповете сребро в монетния двор и купищата месо в месарските дюкяни, от мисълта, че ще види краля. Забравил беше, че Бог вижда през копринените халати до грешното сърце, че единственото ценно богатство е съкровището на рая и че дори кралят трябва да коленичи в църква. Чувството, че всички други са по-властни и по-обиграни от него го беше лишило от погледа му за истинските стойности, потиснало бе способността му да разсъждава трезво и го бе накарало да им се довери. Възнаградили го бяха с предателство.

Хвърли един последен поглед на засипания от дъжда строителен обект, след което обърна коня и се отдалечи с наранено сърце.

— Е, какво ще кажеш за това, монахо? — подвикна с насмешка Уилям зад него. Филип не отвърна.

Спомни си, че бе помогнал на Уейлрън да стане епископ. Уейлрън беше казал: „Искаш аз да те направя приор на Кингсбридж. Аз искам ти да ме направиш епископ.“ Разбира се, Бигод не беше издал, че епископът вече е починал, тъй че обещанието изглеждаше донякъде несъществено. А на Филип му се бе сторило, че е длъжен да даде думата си, за да осигури избора си за приор. Но това бяха само извинения. Истината беше, че трябваше да остави избора на приор и на епископ в Божиите ръце.

Не беше взел това благочестиво решение и наказанието бе, че трябваше да се примири с епископ Уейлрън.

Когато си помисли как беше подигран, унизен, манипулиран и измамен, обзе го яд. Покорството беше монашеска добродетел, но извън манастира имаше своите недостатъци, осъзна той с горчивина. Светът на властта и собствеността налагаше човек да бъде подозрителен, твърд и настойчив.

— Онези лъжливи епископи ви изиграха, нали? — каза Уилям.

Филип дръпна юздите на коня си. Разтреперан от гняв, изпъна пръст към младия си спътник.

— Затваряй си устата, момче. Говориш за свети Божии служители. Кажеш ли още една дума, ще гориш, обещавам ти го.

Уилям пребледня от страх.

Филип сръга коня си и подкара напред. Насмешката на младежа му напомни, че Хамли имаха по-далечен мотив, за да го заведат да види замъка на Уейлрън. Искаха да предизвикат раздор между двамата, за да може спорното графство да не отиде нито при приора, нито при епископа, а да го получи Пърси. Е, нямаше да позволи да бъде манипулиран и от тях. Приключил беше с манипулациите. Оттук нататък никой нямаше да си играе с него.

Това добре, но какво можеше да направи? Ако се скараше с Уейлрън, Пърси щеше да получи земите. А ако не предприемеше нищо, щеше да ги вземе Уейлрън.

Какво искаше кралят? Искаше да помогне да се построи новата катедрала: този акт щеше да е уместен за един крал и щеше да облагодетелства душата му в отвъдния живот. Но трябваше да възнагради и верността на Пърси също така. Странното бе, че не съществуваше никакъв особен натиск над него да удовлетвори двамата по-влиятелни мъже, епископите. На Филип му хрумна, че може би имаше решение на дилемата, което да реши проблема на краля, като удовлетвори и него, и Пърси Хамли.

Виж, това беше интересна мисъл.

Идеята го зарадва. Един съюз между него и Хамли щеше да е последното нещо, което някой щеше да очаква — и по тази причина просто можеше да подейства. Епископите щяха да са напълно неподготвени за това. Щяха да ги хванат в грешна стъпка.

Това би бил добър обрат.

Но дали можеше да сключи сделка с алчните Хамли? Пърси искаше богатите орни земи на Шайринг, титлата граф и мощта и престижа на рицарска сила под свое командване. Филип също искаше богатата земеделска земя, но не му трябваше титлата, нито рицарите. Повече го интересуваха кариерата и гората.

Формата на компромис започна да се очертава в ума му. Започна да си мисли, че все още нищо не е загубено.

Колко сладко щеше да е да спечели сега, след всичко, което се бе случило.

Заобмисля подхода си към Хамли с нарастваща възбуда. Беше решил твърдо да не играе ролята на молител. Щеше да направи така, че предложението му да изглежда неустоимо.